Време за умиране
- Автор: Чайлд Ли
- Год: 2010
- Язык: болгарский
- Переводчик: Веселин Лаптев
- Жанр: Крутые детективы
Электронная книга - «Време за умиране». Краткое содержание книги:
Мъжeтe oт клана Дънкан искат Ричъp да си oтидe – или да изчeзнe – защoтo сe тpeвoжат нe самo за миналoтo, нo и за цeнния тoваp, кoйтo oчакват. Дoставката закъснява, а клиeнтът им oбича тoчнoстта. Тoй e чoвeк, кoйтo нe бива да бъдe ядoсван. A кланът Дънкан e самo бpънка в началoтo на пpeстъпна вepига, oпасваща пoлoвината свят.
За Джак Ричъp би билo мнoгo пo-дoбpe да си тpъгнe вeднага. Hищo oт ставащoтo нe гo засяга личнo.
За Джак Ричъp тoва e напълнo нeвъзмoжнo. Защoтo има нeща, за кoитo си стpува да умpeш. Защoтo идва вpeмe, в кoeтo лoшитe наистина тpябва да бъдат наказани.
В стаята настъпи тишина.
Пръв я наруши Джаспър Дънкан.
— Предложението ми харесва — обяви той.
— И на мен — рече Джейкъб. — Иначе не бих го направил. Единственият му недостатък е лекият удар по нашето достойнство и самочувствие. Защото не ние ще се справим с човека, дръзнал да се изправи срещу нас, а нашият приятел на юг ще разбере, че на света има проблеми, с които не можем да се справим сами.
— В това няма нищо срамно — поклати глава Джонас. — Става въпрос за изключително сложен бизнес.
— Значи сте на мнение, че неговите хора са по-добри от нашите, така ли? — попита Сет.
— Разбира се, че са по-добри — отвърна Джейкъб. — Не че нашите са лоши, но неговите са наистина големи играчи. Няма място за сравнение. Да забравяме, че нашият приятел на юг трябва да си остане наш приятел. В противен случай може да се превърне в крайно опасен враг.
— Но какво ще стане, ако не успеем с доставката? — попита Джаспър. — Ако нищо не се промени? Ако днес заковем непознатия, но въпреки това не можем да осъществим доставката в рамките на една седмица? Тогава приятелят ни на юг ще разбере, че го мамим.
— Не мисля, че непознатият може да бъде закован за един ден — поклати глава Джейкъб.
— Защо?
— Защото личи, че е опитен. Всички доказателства сочат в тази посока. Вероятно ще ни трябват няколко дни, за да се справим с него. Но през това време камионът ни може да потегли. А дори и да не тръгне, винаги можем да се оправдаем, че мислим за сигурността на стоката, която не бива да напуска страната, преди да решим този проблем. Той може да приеме доводите ни, но може и да не ги приеме.
— Значи трябва да рискуваме.
— Разбира се. Едва ли имаме друг избор. Въпросът е ще поемем ли този риск или не.
— Трябва да предложим помощ и да потърсим информация — обади се Джаспър. — Трябва да си осигурим пълното сътрудничество на населението.
— Естествено — кимна Джейкъб. — Нашият приятел ще го очаква от нас. Ще дадем инструкции и ще обявим санкции.
— Ще поверим операцията на нашите хора. Ще бъдат навсякъде и ще си отварят очите и ушите. Това ще бъде приносът ни.
— Разбира се — кимна Джейкъб. — И така, да или не?
В стаята настъпи тишина.
— Аз съм „за“ — обади се най-накрая Джаспър.
— Аз също — рече Джонас.
Джейкъб Дънкан кимна и вдигна ръце.
— Значи сме мнозинство — обяви той. — Това ми носи огромно облекчение. Трябва да ви призная, че преди два часа се свързах с нашия приятел на юг. Момчетата ни вече се включиха в лова заедно с неговите.
— Искам да бъда там, когато спипат онзи тип! — изсъска Сет.
15
Ричър почти очакваше да види някаква барака, скована от изгнили дъски, но жената вкара пикапа в дълга, покрита с чакъл алея, която свършваше пред спретната двуетажна къща, построена в единия край на огромна ферма с площ от поне четиристотин хектара. Паркира зад къщата до стар схлупен обор и няколко бараки. Ричър долови писукането на пилета в кокошарника, а в ноздрите го удари миризмата на кочина. Останалото беше земя, въздух и простор. Селски свят в цялото си зимно великолепие.
— Дано да не прозвучи грубо, но колко ще ми платиш? — попита жената.
— Искаш да прецениш колко храна да ми предложиш ли? — усмихна се Ричър.
— Нещо такова.
— На запад от Мисисипи закуската ми излиза около петнайсет долара, включително бакшиша — отвърна той.
Жената остана приятно изненадана.
— Това са много пари — рече тя. — Надницата ми за два часа. Все едно, че съм работила девет дни в седмицата.
— Не забравяй, че не всичко ще бъде печалба, защото съм гладен — напомни ѝ Ричър.
Тя го покани да влезе през задната врата. Къщата приличаше на тази на Сет Дънкан, но без скъпите подобрения. Ниски тавани, малки прозорци, неравен под. Стара къща, далеч от съвременната представа за дом, но чиста и подредена. Веднага личеше, че е била добре поддържана в продължение на поне сто години. В кухнята цареше безупречен ред. Печката беше студена.
— Още ли не си закусвала? — подхвърли Ричър.
— Аз рядко закусвам.
— Диета ли пазиш?
Жената не отговори, а той се почувства глупаво.
— Плащам трийсет долара, за да закусим заедно.
— Не искам милостиня.
— Това не е милостиня. Просто се реванширам за услугата. Ти се изложи на риск, за да ме доведеш тук.
— Опитвам се да бъда почтена, нищо повече.
— И аз — рече Ричър. — Можеш да приемеш или да откажеш.
— Приемам.
— Как се казваш? — попита той. — Когато закусвам с дама, предпочитам да знам поне името ѝ.
— Казвам се Дороти.
— Приятно ми е, Дороти. Омъжена ли си?
— Бях. Но вече не съм.
— Знаеш ли моето име?