Време за умиране
- Автор: Чайлд Ли
- Год: 2010
- Язык: болгарский
- Переводчик: Веселин Лаптев
- Жанр: Крутые детективы
Электронная книга - «Време за умиране». Краткое содержание книги:
Мъжeтe oт клана Дънкан искат Ричъp да си oтидe – или да изчeзнe – защoтo сe тpeвoжат нe самo за миналoтo, нo и за цeнния тoваp, кoйтo oчакват. Дoставката закъснява, а клиeнтът им oбича тoчнoстта. Тoй e чoвeк, кoйтo нe бива да бъдe ядoсван. A кланът Дънкан e самo бpънка в началoтo на пpeстъпна вepига, oпасваща пoлoвината свят.
За Джак Ричъp би билo мнoгo пo-дoбpe да си тpъгнe вeднага. Hищo oт ставащoтo нe гo засяга личнo.
За Джак Ричъp тoва e напълнo нeвъзмoжнo. Защoтo има нeща, за кoитo си стpува да умpeш. Защoтo идва вpeмe, в кoeтo лoшитe наистина тpябва да бъдат наказани.
Обърна се и продължи да върви.
Пое по коловозите, издълбани от гумите на тежки трактори. Земята под краката му беше твърда и неравна. Със сигурност щеше да му бъде по-лесно да ходи по затревената площ в средата, но това означаваше да остави следи по замръзналата трева. А Ричър беше от хората, които предпочитаха да не оставят следи. След известно време излезе обратно на пътя и се насочи на север, крачейки по средата — там, където би трябвало да има осова линия. Нощта беше тиха и спокойна. Въздухът беше студен, небето беше обсипано с ярки звезди. Нищо не помръдваше. Синкавото сияние в далечината беше изчезнало. Неоновите реклами на мотела бяха изключени.
За по-малко от час той измина пет километра и излезе на кръстопътя, от който можеше да тръгне на юг. След стотина метра в тази посока спря. Вляво стърчаха основите на изоставения търговски център, отвъд тях се виждаше изоставената бензиностанция. Вдясно нямаше нищо. В далечината смътно се очертаваше тъмният силует на мотела.
Нямаше паркирани коли.
Нямаше паркирани пикапи.
Нямаше наблюдатели.
Нямаше признаци за засада.
Ричър пое натам. Не след дълго стигна до задната част на мотела, в края на извитата редица бунгала. Като се придържаше встрани от посипаните с чакъл пътеки, той мина покрай боядисаните в сребристо греди и спря пред прозорчето на банята си, което все още беше отворено. Комарника го нямаше, останал бе във ваната. Ричър седна на перваза, надникна вътре, а после прехвърли краката си. Затвори прозорчето и се огледа.
Кърпите бяха там, където ги беше оставил след душа. Винсънт не беше оправил стаята. Беше оставил това за следващия ден, може би защото наистина нямаше смисъл да бърза. Едва ли някой щеше да се появи посред нощ с молба да бъде настанен. Това трудно можеше да се случи в пустошта на Небраска, и то посред зима.
Ричър влезе в стаята и бавно се огледа. Всичко беше така, както го беше оставил. Не светна лампите и не дръпна пердетата, преди да се мушне в леглото напълно облечен, с обувки на краката. Нямаше да му бъде за пръв път. Понякога си струваше да е готов. Затова остана обут и не си оправи леглото. Повъртя се известно време, за да се нагласи максимално удобно, после потъна в дълбок сън.
Събуди се пет часа по-късно и откри, че беше сбъркал в една от преценките си: Винсънт не съвместяваше пет длъжности, а само четири. Защото имаше камериерка. Жена, която поддържаше бунгалата. Именно нейните стъпки по чакъла отвън го бяха събудили. Зърна я през прозореца. Жената вървеше към вратата, с очевидното намерение да оправи стаята му. Ричър отметна одеялото, спусна крака на пода и примигна. Ръцете му бяха малко по-добре. Или все още бяха изтръпнали от съня. Навън утрото беше мрачно и студено, малко след разсъмване.
Хората виждат онова, което очакват да видят. Камериерката използва резервния ключ, отвори широко вратата и влезе в една стая, която очакваше да е празна. Очите ѝ се плъзнаха по фигурата на Ричър и после по-нататък. Измина цяла секунда, преди да се върнат обратно. Жената не показа кой знае каква изненада. Нито се сепна, нито извика. Явно имаше стабилната психика на човек, свикнал на всичко. Беше шейсетгодишна, а може би и повече. Нормална и здрава бяла жена, с руса коса, леко посребрена в корените. Личеше, че в кръвта ѝ има германски или скандинавски гени.
— Моля да ме извините, но мистър Винсънт каза, че това бунгало е свободно.
— Така трябваше — кимна Ричър. — По-добре е за него. Това, което не знаеш, не може да ти навреди.
— Вие сте човекът, който трябваше да си тръгне по нареждане на фамилията Дънкан — безпогрешно отгатна тя. Не беше въпрос, а заключение. Явно извлечено от многобройните телефонни разговори.
— Тръгвам си още днес — поясни Ричър. — Не искам да му създавам неприятности.
— Страхувам се, че вие ще си имате неприятности. Как възнамерявате да се измъкнете?
— На автостоп. Ще стигна до кръстопътя и ще поема на юг. Правил съм го и преди.
— А дали ще спре първата кола, която ще видите?
— Може би.
— Какви са шансовете ви?
— Малки.
— Първата кола няма да спре, защото почти сигурно ще бъде на някой от местните. А той веднага ще се обади на Дънкан да докладва къде точно се намирате. Вече сме инструктирани. Заповедта е дадена. Затова втората кола, която ще видите, ще бъде пълна с хора на Дънкан. Третата и четвъртата — също. Вие сте в беда, сър. Тук земята е равна, а сега е зима. Няма къде да се скриете.
14
Камериерката се движеше из стаята методично и организирано, без да обръща внимание на нелегалния гост, който седеше на леглото. Тя провери банята, сякаш за да прецени предстоящата работа, след което избута с бедро закръгления фотьойл, намествайки го върху вдлъбнатините на мокета, оставени от крачетата му.