Време за умиране
- Автор: Чайлд Ли
- Год: 2010
- Язык: болгарский
- Переводчик: Веселин Лаптев
- Жанр: Крутые детективы
Электронная книга - «Време за умиране». Краткое содержание книги:
Мъжeтe oт клана Дънкан искат Ричъp да си oтидe – или да изчeзнe – защoтo сe тpeвoжат нe самo за миналoтo, нo и за цeнния тoваp, кoйтo oчакват. Дoставката закъснява, а клиeнтът им oбича тoчнoстта. Тoй e чoвeк, кoйтo нe бива да бъдe ядoсван. A кланът Дънкан e самo бpънка в началoтo на пpeстъпна вepига, oпасваща пoлoвината свят.
За Джак Ричъp би билo мнoгo пo-дoбpe да си тpъгнe вeднага. Hищo oт ставащoтo нe гo засяга личнo.
За Джак Ричъp тoва e напълнo нeвъзмoжнo. Защoтo има нeща, за кoитo си стpува да умpeш. Защoтo идва вpeмe, в кoeтo лoшитe наистина тpябва да бъдат наказани.
— Но те ще ни дадат под съд.
— Нека ви дадат. Това означава три години да плащат съдебни разноски и да нямат приходи. Тогава ще разберат какво е.
— Мисля, че никоя транспортна компания няма да поеме техния бизнес — поклати глава Винсънт. — Нещата са нагласени така, че никой да не си пъха носа на място като това.
— Но все пак можете да опитате.
Винсънт не каза нищо.
— Както и да е — въздъхна Ричър. — Изобщо не ми пука на кого ще му извозят тон царевица, как и кога. Нито пък някой бушел или кварта боб — не знам с какво го измервате. Това сами можете да го решите. От вас зависи. А аз потеглям за Вирджиния.
— Не е толкова лесно — възрази Винсънт. — Тукашните хора са уплашени толкова отдавна, че вече не помнят какво е да не си уплашен.
Ричър не каза нещо.
— Какво мислиш да правиш? — погледна го Винсънт.
— Зависи от фамилията Дънкан. План А е да си тръгна на автостоп. Но ако те искат война, план Б е да я спечеля. Ще продължавам да трупам футболисти на прага им, докато се свършат. А после ще им отида на гости. Изборът си е техен.
— Моят съвет е да се придържаш към план А и да изчезнеш.
— Може и така да направя, но за него ми трябва някакъв трафик.
— Ще те помоля нещо.
— Какво?
— Да ми върнеш ключа от бунгалото. Съжалявам.
Ричър бръкна в джоба си и остави ключа на бара. Тежък къс месинг, маркиран с цифрата шест.
— Къде ще спиш тази вечер? — попита Винсънт.
— По-добре да не знаеш — отвърна Ричър. — Братята Дънкан може да те попитат. И ти със сигурност ще им кажеш, нали?
— Не мога да не им кажа — кимна Винсънт.
С това разговорът приключи. Ричър допи кафето си и излезе при пикапа. Стоманеното въже на лебедката беше изкривило рамката на покрива. Гледан отпред, автомобилът изглеждаше леко кривоглед. Но двигателят запали веднага. Ричър напусна паркинга. Когато се колебаеш, завий наляво, напомни си той и бавно пое на юг с изключени светлини. Очите му постепенно свикнаха с мрака и започнаха да избират посоката.
13
Пътят представляваше тясна и права като конец лента. Пусти и тъмни ниви отдясно, пусти и тъмни ниви отляво. Светлината на луната и звездите беше достатъчна, за да вижда силуетите. Но силуетите бяха малко. Тук-там по някое самотно дърво. Разораната земя се простираше чак до хоризонта. След пет километра на запад се появиха две постройки. Едната голяма, другата по-малка. Самотни сред голото поле. Личеше, че са дървени, въпреки разстоянието и мрака. Не бяха нито съвсем квадратни, нито съвсем прави. Сякаш земята бавно ги засмукваше. Сантиметър по сантиметър, ъгъл след ъгъл.
Ричър намали и пое по черния път, който представляваше два дълбоко изровени от тракторите коловоза със суха трева помежду им. Замръзнала и твърда като тел. Пикапът започна да се люшка. Изпод колелата му се разлетяха ситни камъчета. Коловозът направи завой, после още един, следвайки извивките на терена. Земята беше твърда като камък. Нямаше прах. Двете сгради бавно растяха пред очите му. Едната беше хамбар, а другата — някаква по-малка допълнителна постройка. Разстоянието помежду им беше стотина метра. Може би сто и двайсет. Обрасли със спяща растителност, поникнала от заблудени семена, довени от вятъра. През зимата тази растителност не представляваше нищо повече от голи и сухи пръчки. Но през лятото може би щеше да се превърне в свеж бръшлян.
Той първо надникна в хамбара, който стърчеше самотно, заобиколен от напукан черен асфалт. Беше построен от греди, които изглеждаха здрави като стомана, но всъщност вече бяха изгнили, наклонени на една страна. Плъзгащата се врата беше достатъчно голяма, за да пропусне едра селскостопанска техника. Безнадеждно блокирана от хлътването на цялата сграда. Особено дясната ѝ част, потънала дълбоко в земята. Водещото колело на портала беше изскочило от релсата.
Вградената вратичка в портала имаше нормални размери и беше заключена. Прозорци липсваха.
Ричър се върна обратно и подкара пикапа към другата постройка. Оказа се, че тя е обикновена барака. Отвореният ѝ край гледаше в обратна посока на хамбара. Коловозите влизаха чак вътре. Беше някакъв склад, използван рядко и преди много време. Два пъти по-дълъг от пикапа и малко по-широк от него.
Перфектно.
Ричър вкара машината вътре и спря едва когато кабината се оказа под нещо като полуетаж, запълнил подпокривното пространство. Изключи двигателя, слезе и тръгна в посоката, от която беше дошъл. Измина двайсетина крачки и се обърна. Пикапът изобщо не се виждаше.
Усмихна се.
Беше време за сън.