Време за умиране
- Автор: Чайлд Ли
- Год: 2010
- Язык: болгарский
- Переводчик: Веселин Лаптев
- Жанр: Крутые детективы
Электронная книга - «Време за умиране». Краткое содержание книги:
Мъжeтe oт клана Дънкан искат Ричъp да си oтидe – или да изчeзнe – защoтo сe тpeвoжат нe самo за миналoтo, нo и за цeнния тoваp, кoйтo oчакват. Дoставката закъснява, а клиeнтът им oбича тoчнoстта. Тoй e чoвeк, кoйтo нe бива да бъдe ядoсван. A кланът Дънкан e самo бpънка в началoтo на пpeстъпна вepига, oпасваща пoлoвината свят.
За Джак Ричъp би билo мнoгo пo-дoбpe да си тpъгнe вeднага. Hищo oт ставащoтo нe гo засяга личнo.
За Джак Ричъp тoва e напълнo нeвъзмoжнo. Защoтo има нeща, за кoитo си стpува да умpeш. Защoтo идва вpeмe, в кoeтo лoшитe наистина тpябва да бъдат наказани.
— Имате ли мобилен телефон? — попита Ричър.
— Разбира се — кимна жената. — С няколко минути в картата.
— Ще ме издадете ли?
— Кого да издам? — вдигна рамене тя. — Тази стая е празна.
— Какво се намира на изток от тук? — попита Ричър.
— Нищо, което да заслужава вниманието ви. След километър и половина пътят става черен и не води доникъде.
— На запад?
— Същата работа.
— Защо имате кръстовища на пътища, които не водят доникъде?
— Заради един шантав проект отпреди петдесетина години. Според него тук трябвало да се изгради търговска зона, дълга повече от километър, с къщи на изток и запад. Няколко ферми били продадени заради земята, но всичко спряло дотам. Дори бензиностанцията фалирала. А това си е чиста целувка на смъртта, не мислиш ли?
— Мотелът обаче си стои.
— Държи се на зъби и нокти. Почти цялата печалба на мистър Винсънт идва от уискито, което продава на доктора.
— Забелязах — кимна Ричър. — Голям оборот.
— Всеки бар има нужда от повече клиенти.
— Но на вас ви плаща.
Жената кимна.
— Мистър Винсънт е добър човек. Помага както може. На практика аз съм фермерка. Тук работя през зимата, за да изкарам още нещичко. Всъщност, за да плащам на фамилията…
— За извозване на реколтата? — вдигна вежди Ричър.
— За мен тарифите са най-високите — уточни тя.
— Защо?
— Стара история. Но няма да се предам.
— За какво става въпрос?
— Не мога да говоря — отвърна жената. — Темата е табу. От нея започват всички неприятности. На практика стана така, че сбърках. Обвинението се оказа фалшиво.
Ричър стана от леглото и се насочи към банята. Наплиска лицето си със студена вода и изми зъбите си. Зад него жената свали завивките от леглото с опитни движения.
Чаршафите отидоха в единия край, а одеялата — в другия.
— Пътувате за Вирджиния — обяви тя.
— Случайно да знаете и номера на социалната ми осигуровка? — подхвърли Ричър.
— Докторът споделил с жена си, че сте работили във военната полиция.
— Някога. Вече не.
— А сега?
— Сега съм гладен.
— Тук не сервираме закуска.
— А къде мога да хапна?
— Южно от тук има закусвалня. На около час път с кола, близо до града. Там общинските ченгета си пият сутрешното кафе и ядат понички.
— Страхотно!
Камериерката излезе от бунгалото и взе комплект чисти чаршафи от количката, която стоеше на алеята. Долни и горни, плюс калъфка за възглавницата.
— Колко ви плаща Винсънт? — подвикна след нея Ричър.
— Минималната заплата — отвърна тя. — Не може да си позволи повече.
— Аз ще ви платя повече, ако ми приготвите закуска.
— Къде?
— В дома ви.
— Рисковано е.
— Защо? Толкова лоша готвачка ли сте?
По лицето ѝ пробяга усмивка.
— Давате ли бакшиш?
— Ако кафето е хубаво.
— Използвам машината на майка ми.
— А нейното кафе добро ли беше?
— Най-доброто.
— Значи имаме сделка.
— Не знам — проточи жената.
— Едва ли ще започнат да обискират къщите една по една — успокои я той. — Очакват да ме спипат някъде на открито.
— А когато не успеят?
— Нямате причини за тревога. Дотогава ще бъда далеч. Обичам закуската като всеки нормален човек, но не ѝ отделям по няколко часа.
Жената се поколеба известно време, притиснала изгладена калъфка към гърдите си. Като знаме. Или като средство за защита.
— Добре — кимна най-сетне тя.
На седемстотин и двайсет километра на север се разсъмна малко по-късно, заради географската ширина. Сивият пикап продължаваше да препречва песъчливата пътека. Притихнал, покрит с ледени капчици роса. Шофьорът се събуди, излезе навън и се облекчи до близкото дърво. После пийна малко вода, хапна едно десертно блокче и се върна в спалния чувал. От там гледаше как зората се промъква над боровите връхчета. Знаеше, че ще остане тук най-малко един ден, може би два, а в най-лошия случай — три-четири. Но после го чакаха цял куп пари и забавления, заради които си струваше да кисне в тая пустош.
Освен това беше търпелив и изпълнителен по природа.
Ричър стоеше в средата на стаята, а камериерката шеташе около него. Леглото беше изпънато като по конец, кърпите в банята бяха сменени, а под огледалото кацнаха неразпечатано флаконче шампоан и сапун в хартиена опаковка. Тоалетната чиния се сдоби със стерилна лента. После жената отиде да докара пикапа си — стар, очукан и ръждив, с износени гуми и раздрънкано окачване. Тя заобиколи потрошеното субару и спря с дясната си врата пред бунгалото. После се огледа и на лицето ѝ се изписа нерешителност. Очевидно ѝ мина през ума да натисне газта и да потегли без Ричър. Но не го направи. Наведе се над седалката, отвори дясната врата и махна с ръка. Побързайте.