61 часа
- Автор: Чайлд Ли
- Год: 2010
- Язык: болгарский
- Переводчик: Веселин Лаптев
- Жанр: Крутые детективы
Электронная книга - «61 часа». Краткое содержание книги:
Пълен с туристи автобус се преобръща на заледен път насред бурята и поставя дремещия безгрижно на задната седалка Джак Ричър в необичайна и смъртоносно опасна ситуация. Близкото градче, сковано от студ и страх, е тероризирано от банда произвеждащи наркотици гангстери и само една смела жена е готова да се бори за справедливост. За да оцелее и да свидетелства в съда, тя се нуждае от помощ. Защото в Болтън, Южна Дакота, ще пристигне наемен убиец, който няма да се спре пред нищо.
Джак Ричър не обича да се застоява на едно място. Но следващите 61 часа ще променят плановете му. Тайните са по-стряскащи, а противниците му – по-силни, отколкото би могъл да си представи. Но такава е и жената, която Ричър трябва да защити с цената на собствения си живот.
— В такъв случай бихте могли да имитирате изпълнението им. Оставете част от хората си по местата им. Поне жените в дома на свидетелката.
— Не можем. Ще има преброяване, ще ни направят ревизия. Ако се окаже, че не сме изпълнили някоя точка от договора, ще ни наложат федерален надзор за следващите десет години. Договорът е подписан от общинската управа, взели сме пари.
— За допълнителните коли?
— И за разходите — кимна Питърсън. — Всички служители трябва да живеят на десет минути път от участъка и да разполагат със служебна кола. Радиостанциите им са включени постоянно и те трябва да реагират на секундата.
— Не можете ли да вземете и мисис Солтър в някоя от колите?
— Нямаме право. Цивилните трябва да стоят настрана.
— Имали ли сте случай на бягство?
— Не. Затворът е чисто нов, с безупречна охрана.
— Значи трябва просто да се надявате, че нещата ще се развиват по най-благоприятния начин.
— Именно. Но да се надяваме не означава, че винаги ще е така. Ако ставаше въпрос за случайно съвпадение или малшанс, нямаше да ни пука. Но не е така. Защото онзи, който иска да отстрани хората ни от дома на Джанет Солтър, разполага с достатъчно власт да го направи когато пожелае.
— Като организира бягство? — вдигна вежди Ричър. — Едва ли е възможно. Аз познавам затворите. Бягството изисква продължителна подготовка. Човекът, за когото говориш, трябва да състави план, да вербува съответния шофьор, да спечели доверието му, да разполага с пари и стабилни връзки навън.
— Това не е всичко. И нещата се влошават.
— Разкажи ми.
— Втора точка от кризисния план засяга вероятността от бунт в затвора. В такъв случай служителите напускат периметъра, а ние поемаме вишките и портала.
— Пак целият личен състав?
— Да, условията са същите като при първа точка. Но бунтовете се организират бързо. Могат да започнат буквално за секунди. Няма затвор, който да не е заплашен от подобно събитие, повярвай ми.
Не се стигна до трета бутилка бира. Разговорът по същество приключи с няколко допълнителни разяснения и малко повторения.
— Разбираш ли? — попита Питърсън. — Той може да планира нещата с точност до минута. Погрешните думи се отправят към погрешния човек, настава сбиване и бунтът е факт. Ние получаваме сигнал за него и след броени минути сме на осем километра от къщата на Джанет Солтър.
— Той е затворен в общинския арест, нали? — възрази Ричър. — Съвсем отделно място. Никой не вдига бунтове в ареста. Обитателите му очакват съдебен процес и мислят как да изглеждат невинни.
— Той е рокер. Вероятно има приятели в главната сграда. Или приятели на свои приятели. Така действат затворническите банди. Грижат се за себе си. А начини за комуникация — колкото щеш.
— Лошо — повтори Ричър.
— Да — кимна Питърсън. — Когато завият сирените, ние тръгваме и толкоз. В участъка остава само един възрастен цивилен, който трябва да ни се обади в случай на опасност от терористично нападение. Във всички останали случаи просто сме с вързани ръце.
— Очаквате терористично нападение?
— Не тук. В Маунт Ръшмор, но това е проблем на Рапид Сити.
— И участъка ли разширихте? — попита Ричър. — Като училището?
Питърсън кимна.
— Налагаше се. Градът се разрастваше.
— Докъде стигнахте?
— Увеличихме се двойно. По същото време се състезавахме със затвора за привличането на кадри. Трудно е да се запази нивото. Един от големите проблеми на началник Холанд. Половината от нас са с него от едно време, другите не са.
— Не мога да му помогна — рече Ричър. — Аз само минавам оттук.
— Може да звъннеш на някой стар познат в армията. Ще му бъде от помощ. Ако избутаме следващия месец, тази информация ще ни трябва.
— Напуснах доста отдавна. Поколенията се смениха. Със сигурност ще ми затворят телефона.
— Все пак можеш да опиташ.
— Няма да стигна по-далеч от телефонистката.
— Едно време, когато постъпвах на работа, разполагахме със спешен номер на ФБР в град Пиер. Още го помня наизуст, въпреки че системата беше променена преди години.
— Е, и?
— Предполагам, че и ти помниш някой телефонен номер. Който не минава през централата.
Ричър не отговори.
— Обади се, моля те — настоя Питърсън. — Обещавам, че това ще бъде всичко. Ние поемаме нещата в свои ръце, а ти си продължаваш по пътя.
Ричър мълчеше.
— Можем да ти предложим бюро и стол.
— Къде?
— В участъка. Още утре.
— Искаш да дойда на работа с теб? В полицейския участък? Май не ми се доверяваш кой знае колко, а?
— Ти си в дома ми. Където спят жена ми и децата ми.
Ричър кимна.