61 часа
- Автор: Чайлд Ли
- Год: 2010
- Язык: болгарский
- Переводчик: Веселин Лаптев
- Жанр: Крутые детективы
Электронная книга - «61 часа». Краткое содержание книги:
Пълен с туристи автобус се преобръща на заледен път насред бурята и поставя дремещия безгрижно на задната седалка Джак Ричър в необичайна и смъртоносно опасна ситуация. Близкото градче, сковано от студ и страх, е тероризирано от банда произвеждащи наркотици гангстери и само една смела жена е готова да се бори за справедливост. За да оцелее и да свидетелства в съда, тя се нуждае от помощ. Защото в Болтън, Южна Дакота, ще пристигне наемен убиец, който няма да се спре пред нищо.
Джак Ричър не обича да се застоява на едно място. Но следващите 61 часа ще променят плановете му. Тайните са по-стряскащи, а противниците му – по-силни, отколкото би могъл да си представи. Но такава е и жената, която Ричър трябва да защити с цената на собствения си живот.
Шубата миришеше на нафталин, а шапката на чужда коса. Беше изработена от кафява изкуствена материя, подплатена със заешка кожа.
— Благодаря, много мило от ваша страна — рече Ричър, съблече шубата и ѝ я подаде. Тя я окачи на закачалката зад входната врата редом със служебната шуба на Питърсън. Насочиха се към кухнята в дъното на коридора. Оказа се, че тя е твърде просторна. Заемаше цялата ширина на къщата. Освен обичайното домакинско оборудване в нея имаше място за голяма дървена маса с шест стола, плюс нещо като всекидневна, обзаведена със старо канапе и два фотьойла, обърнати към телевизора до стената. В дъното беше печката, която боботеше като локомотив. До нея се виждаше затворена врата.
— Там е кабинетът — поясни Ким. — Влезте.
Ричър реши, че това означава лека нощ, и се обърна да благодари още веднъж. Но Питърсън се оказа на крачка зад него.
— Иска да си поговорите — поясни Ким. — Сигурна съм, защото не разговаря с мен.
Мъжът, получил поръчката да ликвидира свидетеля и адвоката, се зае да почисти оръжието си — обикновен „Глок 17“, нито нов, нито стар, изпитано и добре поддържано оръжие. Той го разглоби, почисти частите с четка и ги смаза. После отново го сглоби и се зае със страничните, леко грапави плочки на ръкохватката, в улеите на които се беше натрупала мръсотия. Отстрани я с помощта на напоено в разтворител парцалче. Името на производителя беше щамповано в долния край на ръкохватката — едно прекалено стилизирано „Г“ обхващаше останалите букви от думата, така че името се четеше по-скоро като ЛОК. Мъжът навлажни парцалчето още веднъж и започна да лъска.
Кабинетът на Питърсън представляваше малко и тъмно квадратно помещение в Задната част на къщата. Имаше две външни стени, всяка от които с прозорец. Дръпнатите пердета бяха от плътна материя. На останалите стени имаше три врати. Тази в дъното водеше към семейната спалня, вдясно от нея се виждаше втората — вероятно за някакъв килер, а третата беше за тоалетната. Останалата част от стените беше заета от еднометрови лавици и малък хладилник. Върху него шумно тиктакаше древен будилник с чифт метални камбанки. Обзавеждането се състоеше от ниско кожено кресло с наклонена облегалка, скандинавско производство, срещу което имаше разтегателно канапе двойка, превърнато в тясно легло.
Ричър седна на леглото. Питърсън извади от хладилника две бутилки бира, отвори ги и хвърли капачките в кошчето за боклук. Подаде едната на Ричър и се отпусна в креслото.
— Изправени сме пред една доста сложна ситуация — рече той.
— Знам — кимна Ричър.
— Какво знаеш?
— Знам, че стъпвате на пръсти около банда дрогиращи се рокери, сякаш се страхувате от тях.
— Не се страхуваме.
— Тогава защо стъпвате на пръсти?
— Ще стигнем и до това. Какво друго знаеш?
— Че разполагате с доста голям полицейски участък.
— И?
— Което предполага и голям личен състав.
— Шейсет човека.
— Всички те са ангажирани денонощно, при това толкова плътно, че началникът и заместникът му лично се отзовават на сигнал на гражданите, подаден в десет часа вечерта. От това следва, че голяма част от личния състав е навън, за да блокира пътищата. На практика сте блокирали целия град.
— Защото?
— Защото сте разтревожени от нечия външна поява.
Питърсън отпи голяма глътка бира и попита:
— Истинска ли беше катастрофата с автобуса?
— Не съм вашият човек — рече Ричър.
— Знаем това. Не би могъл да контролираш нещата. Но може би шофьорът…
— Твърде сложно — поклати глава Ричър. — Нещата можеха да се объркат по още хиляди начини.
— Той наистина ли се опита да овладее поднасянето?
— Какво имаш предвид?
— Да не би да го е причинил нарочно?
— Би било по-просто да изключи двигателя и да симулира повреда. Някъде близо до детелината.
— Твърде явно.
— Аз бях заспал. Но онова, което видях, когато се събудих, ми изглеждаше съвсем истинско. Не мисля, че той е вашият човек.
— Но би могъл да бъде.
— Всичко е възможно. На негово място аз щях да се появя като посетител на затвора. Началник Холанд ми каза, че имате много такива. Които пълнят мотелите шест дни в седмицата.
— Повечето от тях са ни познати. Тук почти няма затворници с малки присъди. Лицата са едни и същи и ние ги наблюдаваме. Появи ли се някой нов, проверяваме дали е включен в списъка на посетителите. Повечето от тях са жени и деца, а ние очакваме мъж.
Ричър сви рамене и отпи от бутилката. Бирата беше „Милър“. Хладилникът до него тихо забуча, опитвайки да прогони топлия въздух, проникнал при отварянето.
— Строителството на затвора продължи две години — рече Питърсън. — Стотици работници. Построиха им лагер на осем километра западно от тук. Върху общинска земя, на която имаше старо военно съоръжение. Добавиха дървени къщички и фургони и стана нещо като малко село. После си тръгнаха.