Жълтите очи на крокодилите
- Автор: Панколь Катрин
- Серия: Жълтите очи на крокодилите #1
- Язык: болгарский
- Переводчик: Румяна Маркова
- Жанр: Современная русская и зарубежная проза
Электронная книга - «Жълтите очи на крокодилите». Краткое содержание книги:
Сама.
От тази най-обикновена дума потръпна. Ненавиждаше самотните жени. Бяха легион! Постоянно търчаха насам-натам, бореха се, изглеждаха бледи и с незадоволен вид. В наше време животът на хората е станал ужасен, помисли си тя и отпи от уискито. Във въздуха витае чувство на страх и тревога. И как не! Стиснали са ги за гушите, принуждават ги да се бъхтят от сутрин до здрач, хората затъпяват, измислят им разни абсурдни нужди, които ги объркват и развращават. Забраняват им да мечтаят, да си губят времето. Непрекъснато ги пришпорват. Изтощават ги от труд. Хората са престанали да живеят и бавно изтляват. Благодарение на Филип, на парите на Филип, тя се възползваше от уникална привилегия - не се похабяваше. Не бързаше. Четеше, ходеше на кино, на театър, не толкова често, колкото би трябвало, но не се изоставяше. От някое време пишеше - занимание, забулено в най-дълбока тайна. По страница на ден. Никой не знаеше. Затваряше се в кабинета си и драскаше думи, а когато вдъхновението не идваше, рисуваше около тях крилца, крачка на мушици, звезди. Напредваше трудно. Преписваше „Басните“ на Лафонтен, препрочиташе „Характерите“ на Лаб-рюйер или „Мадам Бовари“, за да се упражнява в намирането на точната дума. Беше се превърнало в игра, прекрасна в някои случаи, мъчителна в други - да открие чувството и да го облече в най-изразителната дума като в идеално скроена дреха. Бъхтеше се между четирите стени на работната си стая. И въпреки че много от изписаните страници отиваха в кошчето, тази пипкава работа до известна степен осмисляше живота й. Вече нямаше никакво желание да го запълва с банални обеди и шопинг.
Навремето също пишеше. Сценарии, по които искаше да снима филми. Сложи край на всичко това, когато се омъжи за Филип.
Ако искам, бих могла отново да пропиша... Ако, разбира се, имам тази смелост... Защото е нужна смелост, за да останеш дълги часове между четирите стени и да боравиш с думите, да им прикачваш мънички космати крачка или крилца, за да тръгнат или да полетят.
Филип... Филип, повтори тя, опъна дългия си загорял крак, завъртя чашата и потракна с бучките лед, защо да го напускам?
За да се включа и аз в онази глупашка надпревара? За да заприличам на клетата Беранжер, която се прозява, след като е правила любов? Изключено! Ще бъде само плач и скърцане със зъби. Къде са мъжете? - реве женската глутница. - Вече няма мъже. Вече не можем да се влюбваме.
Ирис знаеше наизуст изтъркания рефрен.
Или са красиви, мъжествени и неверни... и плачеш!
Или са празноглави, самовлюбени, импотентни... и плачеш!
Или са тъпаци, лепки, слабоумни... и ги караш да плачат!
При всички положения, останеш ли сама, плачеш...
Но другите продължават да търсят мъжа, продължават да го чакат. В наши дни жените преследват мъжете, жените ги зоват безутешно, разгонените жени. Не мъжете! Жените са тези, които звънят по агенциите и ровят из интернет. Това е последната дива мода. Нямам вяра в интернет, вярвам в живота, в живата плът, вярвам в желанието, което животът поражда, и ако желанието пресъхне, това е знак, че не заслужаваш повече да живееш.
Някога бе обичала живота. Преди да се омъжи за Филип Дюпен, беше лудо влюбена в живота,
И в онзи, предишния живот присъстваше желанието, тази „зага-дъчна мощ под повърхността на нещата“. Как обичаше тези думи на Алфред дьо Мюсе! Желанието, което кара цялата ти кожа да заблести, привлечена към нечия непозната кожа. Ставате интимни, преди да сте се опознали. И повече не можеш без погледа, без усмивката, без ръката, без устните му. Чувстваш се загубен. Объркан. Искаш да го последваш накрай света, а разумът ти говори: „Какво знаеш за него? Нищо, нищо, до вчера не знаеше дори името му. Каква хи-троумна примка е изплела биологията за човека, който се мисли за много силен! Каква подигравка на сетивата с ума! Желанието прониква в невроните и ги обърква. Оковани сме във вериги, лишени сме от свобода. Поне що се отнася до леглото...
Равенството в секса не съществува. Не сме равни, понеже се връщаме назад към дивото. Женското животно ляга под мъжкото животно, кожа до кожа. Какво каза Жозефин онзи ден? Говореше за брачния девиз на XII век и от приказките й ме побиха тръпки. По навик се преструвах, че я слушам, и изведнъж тя сякаш ме съсече с брадва между краката.