Аристотел и Данте откриват тайните на Вселената
- Автор: Саэнс Бенджамин Алире
- Год: 2017
- Язык: болгарский
- Год: Deja Book
- ISBN: 978-954-28-2331-5
- Переводчик: Деница Райкова
- Жанр: Современная русская и зарубежная проза
Электронная книга - «Аристотел и Данте откриват тайните на Вселената». Краткое содержание книги:
— Знам — казах. — И аз се чувствам като особняк.
— Е, ти поне си истински мексиканец.
— Какво знам аз за Мексико, Данте?
Мълчанието по телефона бе странно.
— Мислиш ли, че винаги ще е така?
— Кое?
— Искам да кажа, кога ще започнем да се чувстваме така, сякаш светът ни принадлежи?
Прииска ми се да му отвърна, че светът никога няма да ни принадлежи.
— Не зная — смотолевих. — Утре.
Девет
Влязох в кухнята и загледах мама, докато си разчистваше шкафовете. — За какво си говорехте с Данте?
— Разни неща.
Искаше ми се да я попитам за брат ми. Но не се осмелих.
— Той ми разказа за родителите си, как се запознали в университета в Бъркли. Как се родил там. Помнел как майка му и баща му постоянно четели книги и учели.
Мама се усмихна:
— Точно като мен и теб — каза тя.
— Не си спомням.
— Завършвах бакалавърската си степен, когато баща ти беше на война. Това ми помагаше да не мисля за лошите неща. Тревожех се постоянно. Мама и лелите ми помагаха да се грижа за сестрите и брат ти, докато ходех на лекции и учех. А когато баща ти се върна, създадохме теб. — Тя се усмихна и разреса косата ми с пръсти, както обикновено правеше.
— Баща ти се хвана на работа в пощата, а аз продължих да ходя на лекции. Имах теб и университета. А баща ти беше в безопасност.
— Трудно ли беше?
— Бях щастлива. А ти беше такова добро бебе. Мислех си, че съм умряла и съм отишла в рая. Купихме тази къща. Имаше нужда от стягане, но си бе наша. А аз правех каквото винаги бях искала да правя.
— Винаги си искала да бъдеш учителка?
— Винаги. Когато бях малка, нямахме нищо, но мама разбираше колко много означава училището за мен. Плака, когато ѝ казах, че смятам да се омъжа за баща ти.
— Не го е харесвала ли?
— Не, не беше това. Просто искаше да продължа да уча. Обещах ѝ, че ще го направя. Отне ми известно време, но спазих обещанието си.
За първи път виждах мама като личност. Личност, която бе много, много повече, а не просто моя майка. Беше странно да мисля за нея по този начин. Исках да я попитам за баща ми, но не знаех как.
— Той различен ли беше? Когато се върна от войната?
— Да.
— По какъв начин?
— Някъде вътре в него има рана, Ари.
— Но каква е? Раната? Каква е?
— Не знам.
— Как може да не знаеш, мамо?
— Защото е негова. Тя е само негова, Ари.
Тя просто бе приела личната, тайна рана на баща ми.
— Ще зарасне ли някога?
— Не мисля.
— Мамо? Мога ли да те попитам нещо?
— Можеш да ме попиташ всичко.
— Трудно ли е да го обичаш?
— Не. — Тя дори не се поколеба.
— Разбираш ли го?
— Невинаги. Но, Ари, не е нужно винаги да разбирам хората, които обичам.
— Е, може би на мен ми е нужно.
— Трудно ти е, нали?
— Аз не го познавам, мамо.
— Знам, че ще ми се ядосаш, когато кажа това, Ари, но все пак ще го направя. Мисля, че някой ден ще разбереш.
— Да — казах. — Някой ден.
Някой ден щях да разбера татко. Някой ден той щеше да ми се разкрие. Някой ден. Мразех тези думи.
Десет
Много обичах мама да ми разказва за разни неща. Биваше я в това. Не говорехме кой знае колко, но се случваше — бе хубаво и ми се струваше, че я познавам. С малко хора се чувствах така. Когато говореше с мен, бе различна, не се държеше като моя майка. А когато беше само мама, ѝ хрумваха множество идеи как би трябвало да се държа. Мразех това и се борех с нея по този въпрос.
Не мислех, че задачата ми е да съм съгласен с представата на всички за онова, което бях и което би трябвало да бъда. Може би ако не беше толкова тих, Ари… Ако можеше да си по-дисциплиниран… Да, всички имаха предположения какво не ми е наред и какъв е редно да стана. Особено по-големите ми сестри.
Защото бях най-малкият.
Защото бях изненадата.
Защото бях роден прекалено късно.
Защото по-големият ми брат бе в затвора и може би мама и татко обвиняваха себе си. Само да бяха казали нещо, да бяха направили нещо. Нямаха намерение да допуснат отново тази грешка. Затова бях принуден вечно да нося семейната вина — вина, за която дори майка ми отказваше да говори. Понякога тя споменаваше брат ми мимоходом. Но никога не изричаше името му.
Сега аз бях единственият син. И понасях това бреме — на син в мексиканско семейство. Не го исках. Но това беше положението.
Ядосвах се заради чувството, че съм предал семейството си, като споменах брат си пред Данте. Не бе приятно. У дома имаше толкова много призраци — на брат ми, на бащината ми война, призраците на гласовете на сестрите ми. Може би имаше призраци и в мен, но не ги бях срещнал още. Бяха там. Спотайваха се.
Взех стария си дневник и запрелиствах страниците. Попаднах на думи, които бях написал седмица след петнайсетия си рожден ден: