В капана на времето [bg]

Нямаше време за повече; продължаваха да идват ранени и всички хора от селото се грижеха за тях. Арчи Камерън, лекар от Лохиел, сновеше между къщите и понякога дори помагаше.

Аз бях уредила всички мъже от Лалиброх да бъдат в къщата, където командвах аз. Бързо преценявах сериозността на раните и изпращах все още подвижните надолу по улицата, при Джени Камерън, а умиращите при Арчи Камерън в църквата — смятах, че е достатъчно компетентен, за да раздаде лауданум, а и обстановката щеше да им донесе някаква утеха.

Със сериозните рани се оправях както можех. Счупените кости бяха в съседната къща, където двама хирурзи от полка на Макинтош слагаха шини и превръзки. Войниците с несмъртоносни рани в гърдите седяха облегнати в полуседнало положение, за да могат да дишат; при липсата на кислород или възможност за хирургична намеса, само това можех да сторя за тях. Сериозно ранените в главата бяха изпращани в църквата; нямах какво да им предложа и беше по-добре да ги предам в ръцете на Господ, ако не и на Арчи Камерън.

Разкъсаните или липсващи крайници и коремните рани бяха най-зле. Нямаше възможност за поддържане на стерилност; можех единствено да си мия ръцете между пациентите и да настоявам помощничките ми да правят същото — поне докато ги гледам — и да се опитвам да изварявам превръзките. Знаех, без никакво съмнение, че подобни предпазни мерки са пренебрегвани като губене на време в другите къщи въпреки моите наставления. Не бях успяла да убедя сестрите и лекарите в Болницата на Ангелите, че микробите съществуват, нямаше да успея и с шотландките и военните хирурзи, които бяха и ветеринари.

Опитвах се да не мисля за мъжете с лечими рани, които щяха да умрат от инфекция. Можех да осигуря на хората от Лалиброх и още неколцина ранени чисти ръце и превръзки; не можех да се тревожа за останалите. На бойните полета във Франция, в една далечна война, бях научила нещо важно: не можеш да спасиш света, но можеш да спасиш човека пред теб, ако действаш достатъчно бързо.

Джейми постоя на прага, оцени ситуацията и отиде да помага с по-тежката работа — преместването на пациенти, вдигането на казани с гореща вода, носене на ведра с чиста вода от кладенеца на площада. Спокойна вече за него и погълната от работата, аз почти го забравих.

Разпределителният пункт на всеки лазарет винаги прилича на скотобойна, този не правеше изключение. Подът беше покрит с мръсотия, но така или иначе по него постоянно течеше кръв и други течности. Все пак тези влажни места се разкалваха и ставаха хлъзгави.

Над кипящия казан на огъня се вдигаше пара и затопляше още повече помещението. Всички бяха подгизнали; санитарите се потяха от усилие, а ранените — от страх и не утихващ гняв. Черната мъгла от барутен дим от полето под нас се носеше по улиците на Транент и нахлуваше през вратите, пареше очите и цапаше изварените превръзки, които съхнеха на скарата за сушене на риба пред огъня.

Ранените прииждаха на вълни, изливаха се в къщата като прилив и всеки път всичко кипваше в объркване. Ние се мятахме от един към друг, борехме се с този порой, а накрая задъхани трябваше да се справим с останките след всяка вълна.