В капана на времето [bg]

— Знам, но го използваме за урината.

— О… — Посегна да го остави, като го държеше с два пръста, но аз го спрях.

- Не, вземи го. Изпразни го отвън и напълни това от кладенеца. — Подадох му друга сива бутилка, идентична на първата.

— Гледай да не ги объркаш.

Той изсумтя и ме изгледа с типичния за това шотландско сумтене поглед, после се обърна към вратата.

— Хей! — спрях го аз. Сега виждах гърба му добре. — Какво е това?

— Кое? — Опита да се погледне през рамо.

— Това! — Пръстите ми проследиха една кална следа на провисналото наметало, която се беше отпечатала и на ризата му като нарисувана с молив. — Прилича на конска подкова — казах смаяна.

— О, това ли? — Сви рамене.

— Да не те е настъпил кон?

— Е, не беше нарочно — рече той в защита на коня. — Конете не обичат да настъпват хора; сигурно нещо не са го държали краката.

— Сигурно — съгласих се и го хванах за ръкава, за да не се отдалечи. — Стой мирен. Как се случи?

— Няма значение. Не си усещам ребрата счупени, само малко съм натъртен.

— Само малко — съгласих се саркастично. Бях оголила гърба му и видях ясния отпечатък на извитата подкова на светлата му кожа, точно над кръста. — Господи! Виждат се дори главите на пироните. — Смръщих се и прокарах пръст по следата.

Случило се при една атака на драгуните, обясни ми той. Шотландците, почти несвикнали с коне, освен с малките рошави планински понита, бяха убедени, че английските кавалерийски коне са обучени да ги нападат с копита и зъби. Паникьосани при нападението, те се хвърлили към копитата на конете и започнали да секат краката и коремите на животните с мечове, кинжали и брадви.

— Но ти не мислиш така, нали?

— Разбира се, че не, сасенак — отвърна нетърпеливо. — Той не се опитваше да ме нападне. Ездачът искаше да избяга, но беше притиснат от всички страни. Нямаше къде да мине, освен през мен.

Щом видял това решение в очите на ездача, Джими се хвърлил по лице и закрил главата си с ръце част от секундата преди драгунът да пришпори коня си.

— После въздухът излетя от дробовете ми. Усетих натиска, но не ме заболя. Не и тогава. — Посегна назад и потърка разсеяно белега.

— Ясно — пуснах ризата му. — Пикал ли си оттогава?

Той ме изгледа, сякаш внезапно съм се смахнала.

— Имаш отпечатък от четиристотинкилограмов кон над единия бъбрек — обясних му аз, губех търпение, чакаха ме ранени. — Искам да знам дали в урината ти има кръв.

— О… — изражението му се проясни. — Не знам.

— Е, ще разберем, нали? — Бях оставила сандъчето си с лекарства в единия ъгъл на помещението и започнах да ровя в него за малките стъклени чашки за урина, които бях взела от Болницата на Ангелите.

— Напълни я и ми я донеси. — Подадох му я и се обърнах към огнището, където врящият казан с превръзки очакваше вниманието ми.