Аленото цвете и бялото

Същата вечер, за да пропъди мрачното настроение, което неминуемо ще се възцари след пристигането на Хенри, Уилям е наредил масата за вечеря да бъде осветена с два пъти повече свещи от обичайното, и да бъде украсена с гирлянди от цветя. Оценявайки сам резултата от решението си, застанал на вратата на трапезарията, той решава, че картината излъчва непобедима жизнерадост. И въпреки че кухнята е разположена чак в подземията, за да не достигат до господарските етажи миризми на готвено, Уилям, чието обоняние е вече така изтънчено, че може да направи разлика между Lavandula delphinensis и Lavandula latifolia, долавя уханията на великолепна вечеря. Бог му е свидетел, че ще направи всичко, което е по силите му, за да пропъди потиснатата атмосфера.

Обратно на обичая си Агнес е оповестила, че ще се присъедини към двамата братя на вечеря. Дали това го тревожи? Съвсем не, убеждава се Уилям. Агнес винаги е имала слабост към Хенри, а освен това тази вечер тя е в чудесно настроение, смее се и тананика, докато надзирава прислужничките, които окачат плътните зимни завеси.

— Знам, че няма да е лесно предвид обстоятелствата, но нека се опитаме да не споменаваме госпожа Фокс, какво ще кажеш? — предлага Уилям, докато текат последните минути преди появата на Хенри.

— Мога да се престоря дори, че сезонът е още в разгара си, скъпи — Агнес му смигва с нещо, което почти наподобява кокетство, — и да не казвам каквото и да било за каквото и да било.

Хенри пристига с малко закъснение, доста притеснен, и веднага щом прислужницата отнася палтото и шапката му, мокри от дъжда, Уилям го прегръща братски през рамо и го въвежда право в трапезарията. Там пред Хенри се разкрива видение на райско изобилие: топлина, ярка светлина, всичко е отрупано с рози, салфетките са аранжирани като разперени паунови опашки, а една хубавичка нова прислужница тъкмо поставя на масата супник, пълен със златиста супа. Госпожа Ракъм вече седи на масата и му се усмихва, обгърната от цветна пъстрота и сиянието на сребърните прибори.

— Извинете… — мънка Хенри. — Аз… ъъъ…

— Сядай, Хенри, сядай — Уилям му показва стола с великодушен жест.

— Ние тук не държим на абсолютната точност.

— Колебаех се дали да дойда — отвръща Хенри, примигвайки от това необичайно дружелюбие.

— Толкова по-радостни сме, че си се решил все пак — Агнес отново го дарява със сияйната си усмивка.

Едва когато Хенри се е разположил на мястото си, пред пълната с вино чаша, блестящите порцеланови чинии, снежнобелите салфетки и свещника, които сякаш обединяват усилия, за да осветят по-ясно лицето му, Уилям забелязва колко се е занемарил брат му. Косата на Хенри има остра нужда от подстригване, но той я прибира зад ушите — само една къдрица постоянно се измъква и пада върху потното му чело. Очевидно е, че от доста време не е употребявал нито сапун, нито някакъв ароматен балсам. Погледът му слиза надолу, към дрехите на брат му, които са изпомачкани и раздърпани — като че ли е пълзял с тях по земята, или е отслабнал много — или и двете. Вратовръзката му се е изкривила и под нея се вижда една от карфиците, с които е прикрепена яката му. Карфицата блести дразнещо на светлината на свещите и Уилям изпитва желанието да се пресегне и да я нагласи. Вместо това той дава знак да започне вечерята.