Каменният кръг [bg]

— Смяташ да ги занесем у дома на Джени? — попитах. Опитах да си представя как ще реагира Джени при такива новини, и много добре ми се получи. Призля ми, защото знаех, че кухата, ужасна болка от загубата, която изпитвах аз, ще е нищо в сравнение с нейната.

Лицето на Джейми се беше зачервило от изкачването, но при моите думи кръвта се оттече от бузите му. Ръцете му се стегнаха на въжето.

— О, да — рече много тихо, с огромна горчивина. — Трябва да ида у дома да кажа на сестра си, че е изгубила най-малкия си син, така ли? Тя не искаше да го пуска с мен, но аз настоях. Казах, че ще се грижа за него. И сега той е ранен и може би мъртъв — но ето ги дрехите му, за да го помните, а? — Стисна челюст и преглътна конвулсивно. — По-добре да съм мъртъв — добави.

Коленичи на земята, остави дрехите, сгъна ги внимателно и ги сложи на купчинка. Сгъна прилежно палтото около тях, изправи се, и натъпка вързопа в дисагите си.

— Ще му трябват, когато го намерим — казах аз, в опит да звуча убедително.

Погледна ме след миг и кимна.

— Да — добави тихо. — Сигурно.

Беше вече късно да тръгваме за Инвърнес. Слънцето залязваше, известявайки този факт с мътно червеникаво сияние, което едва пробиваше мъглата. Без да говорим, ние си устроихме лагер. В дисагите имахме храна, но и двамата не можехме да ядем. Вместо това се увихме с наметалата и одеялата и легнахме да спим, свити в малък окоп, който Джейми бе изкопал в земята.

Не можех да заспя. Земята беше твърда и камениста под хълбоците и раменете ми, а тътенът на прибоя долу беше достатъчен да не ме остави да мигна, дори умът ми да не бе изпълнен с мисли за Иън.

Дали беше наранен сериозно? Отпуснатото тяло говореше за сериозно нараняване, но пък не видях кръв. Сигурно просто го бяха ударили по главата. В такъв случай как щеше да се чувства, когато се събуди и разбере, че е отвлечен и че с всяка минута се отдалечава от дома и близките си?

И как изобщо щяхме да го намерим? Когато Джейми спомена Джаред, се обнадеждих, но колкото повече мислех за това, вероятността да открием кораба ми се струваше все по-малка. Той можеше да е отплавал за къде ли не, за всяко кътче на света. И щяха ли похитителите да си направят труда да задържат момчето, или просто, без да се замислят, щяха да решат, че е опасна неприятност, и да го хвърлят зад борда?

Не мисля, че съм спала, но сигурно съм задрямала, защото помня неприятни сънища. Събудих се трепереща от студ и протегнах ръка към Джейми. Не беше там. Когато седнах, установих, че ме е завил с одеялото си, но то беше жалък заместител на неговата телесна топлина.

Джейми седеше малко по-встрани, с гръб към мен. Вятърът се беше засилил със залязването на слънцето и бе издухал малко мъглата; младата луна хвърляше достатъчно светлина през облаците, за да виждам сведената му фигура.