Торбарите [bg]

5.

Тук, под купола на църквата, беше тихо. Елън Дентън, коленичила пред светата статуя с приведена глава, отбройваше в мир зърната на молитвената си броеница. Нямаше молитва на устните й, мисли не тревожеха ума й — само сладка, тиха пустота. Тя се просмукваше в цялото й същество, затваряше външния свят отвъд стените си.

Греховете, които тормозеха всекидневието й, когато се намираше извън тези стени, сега бяха далечно ехо. Малкият Томи лежеше спокойно в гроба, нямаше укор на пълничките му, подобни на розова пъпка, устица, за това, че е бил пренебрегнат от нея по време на боледуването си. Не се пораждаха тормозещи мисли за това, че докато голото й бяло тяло се бе гърчило в насладите на страстта, синът й е умирал в същата стая.

Приличаше на обикновена настинка; настинка, каквато децата толкова често прихващат, а на сутринта се събуждат оздравели. Как можеше да знае, че докато лежеше и нашепваше любовни слова в ухото на своя съпруг, една миниатюрна храчка е заседнала в гърлото на сина й и е спряла достъпа на въздух в дробовете му? И когато бе станала да му оправи завивката, както обикновено правеше, преди да затвори очи за сън, го намери странно студен и вече посинял. Как можеше да знае, че това ще е наказанието за собствените й грехове?

Отец Хедли се бе опитал да я утеши в скръбта.

— Недей да кориш себе си, чадо. Бог дал, бог взел. Така е волята му.

Но тя знаеше по-добре истината. Спомените за радостите от прегрешението бяха все още живи в нея, колкото и да се опитваше да облекчи душата си от бремето, посещавайки хиляди пъти църквата. Ала всичките утешителни думи на пастора не носеха мир на душата й. Вината беше само нейна и само тя можеше да я заличи. А тук, в тихия покой под купола, в краката на кротката страдаща Дева, имаше и покой, и утеха, и забрава.