Сърца за изгаряне [bg]

— Кой?

— Уили Трюдо.

— Уили?

Дънк кимна.

— Имал работа за мен, когато изляза.

— Каква?

— Не каза.

— Внимавай с този тип. Никога не съм му имал доверие.

— Добре, мамо.

Имаше нещо, за което трябваше да го питам. Нещо, което избягвах от десетилетие насам. Стела повдигна въпроса отново миналата нощ, настоя, че трябва да знаем отговора, ако Дънк ще се навърта около децата ни.

— Може ли да те питам нещо?

— Не ми трябва гадже за бала, а и ти вече си имаш прекрасна дама у дома.

— Сериозен съм.

— Аз също.

— Пикфорд каза, че майка ти е Пенелъпи Модлин. Една от онези, които са получили ваксината заедно с нашите родители. Никога не си обелвал дума за нея.

— Няма какво да кажа.

— Помниш ли я?

Дънк присви устни и се загледа в плота пред себе си.

— Не.

— Изобщо?

Той поклати глава.

— Винаги сме били само аз и Дъртия. Докато ти не ми показа онзи стар годишник, дори не бях виждал нейна снимка. Бащата не пазеше нейни неща. Предположих, че сигурно не му е приятно, затова никога не сме разговаряли за нея.

— Една минута! — кресна пазачът.

Наведох се към стъклото и понижих глас:

— Тя е получила ваксината, но баща ти — не.

Дънк се облегна назад. На устните му изгря крива усмивка:

— И се чудиш дали мога да правя разни неща? Като теб, Стела, Дарби или онзи Пикфорд?

— Питам само защото може да е нещо опасно и ако ще си около децата, бихме искали да знаем. — Прозвуча много тъпо. Опитах се да замажа положението: — Не че се притесняваме да не ги нараниш или нещо такова. Знаем, че не би постъпил така за нищо на света. Просто, ако можеш да правиш нещо, ни се иска да знаем.

— Джак Тач, Момчето, което не може да умре, и неговият верен помощник Дънк. — Той се ухили. — Направо плачем да си имаме собствен комикс.

— Имаш ли някакви способности?

— Времето изтече! — изкрещя пазачът. — Прекратете разговорите и излезте отляво. Пожелаваме ви приятна вечер.

— Дънк? — изрекох в телефона аз.

Той се усмихна и окачи слушалката от неговата страна. Изправи се, като подпираше едрото си тяло върху глупавия розов бастун.

Килнах глава и се намръщих.

Очите на Дънк се разшириха. Той се ухили и вдигна показалец.

Наблюдавах го как докосва слушалката си.

Всички монетни автомати зазвъняха едновременно.

Извърнах се към тях.

Един от пазачите вдигна слушалката на най-близкия до него апарат, каза „ало?“, сви рамене и затвори. Телефоните продължаваха да звънят.

Когато се обърнах отново към Дънк, видях как оранжевият му гащеризон изчезва по коридора към килията му. Тежката метална врата се затвори зад гърба му.