Сърца за изгаряне [bg]

Щатският затвор се простира върху повече от двайсет акра на брега на река Охайо, на осем километра от града. Стигнах там за рекордните деветнайсет минути.

Не успях да прибера стария си джип от паркинга на болницата в Миндън, но миналата година си бях купил лъскав нов „Ранглър“. Изпразних джобовете си и оставих всичко, освен шофьорската си книжка на предната дясна седалка. Опитът ме бе научил, че се придвижваш по-бързо на опашката, ако не носиш нищо. Смъкнах и колана си.

Прекосих паркинга и успях да се наредя на една от опашките около минута преди пазачите да затворят вратите зад гърба ми. Това означаваше, че имам на разположение двайсетина минути, преди времето за посещения да изтече.

Когато преминах през охраната, поех по зелената линия на пода, която водеше към стаята за посещения — по-скоро коридор, с телефони, наредени от лявата му страна, и малки кабинки от дясната. Седнах на празния стол пред предпоследната кабинка и зачаках.

Дънк излезе след минута, опирайки се на пластмасов бастун, който леко се огъваше под тежестта му. Понеже металът и дървото лесно можеха да се превърнат в оръжие, разрешаваха само пластмаса. Дънк успяваше да чупи по бастун на седмица, но управата на затвора явно разполагаше с неограничени запаси. Този, който използваше в момента, бе розов.

Взех телефонната слушалка и я притиснах към ухото си, като се опитвах да не мисля за всички неприятни неща, до които се бе допирала.

Дънк се тръшна на стола от неговата страна на стъклото и вдигна другата слушалка.

— Я ми напомни пак за какъв дявол се предадох?

— Понеже си добър по душа, един ден ще излезеш оттук, напълно реабилитиран, ще си отвориш павилионче за тако до реката и най-накрая ще направиш нещо с живота си.