Сърца за изгаряне [bg]

Поклатих глава:

— Не съм близвал от дванайсет години.

Това явно я изненада.

— Наистина ли? Чудесно! Радвам се за теб.

Пъхна манерката в джоба си и кимна към главния вход:

— Трябва да тръгвам. Радвам се, че се видяхме отново. Трябва да вечеряме заедно някой път. Или нещо от този род.

— Ще ми бъде приятно.

Нямаше да го направим обаче. Знаех го със сигурност. Наблюдавах я как крачи по хълма и изчезва в далечината. Извърнах се към Далтън:

— Да тръгваме, друже.

Той метна още едно камъче и хвана ръката ми.

Изкачихме се по хълмчето, покрай гробниците, чак до края на гробището. Когато пейката изникна пред очите ми, видях малкото момиченце, седнало върху нея, дългата ѝ кестенява коса, най-прекрасните тъмни очи, книгата в скута ѝ. Когато ме забеляза, грейна:

— Тате!

Скочи, затича се към мен и обгърна краката ми с ръчички.

От срещуположната страна на пейката майка ѝ ме погледна.

Усмихна се.

Стела някак си ставаше все по-красива с течение на времето и на сърцето ми никога не му омръзваше да трепва при вида ѝ.

И тя държеше книга. Обърна я така, че да видя корицата.

— Направо е приказно!

Заглавието бе „Проблясък в окото на Дявола“. Авторът — Дарби Брадъртън.

Дарби никога не проговори, но въпреки това откри своя глас. Беше само на двайсет години, а вече издаваше втория си бестселър. Ками ни се бе обадила миналата седмица, за да ни съобщи добрите новини.

Стела се приближи. Бялата ѝ рокля се вееше под милувките на лекия летен ветрец. Времето нямаше как да бъде по-съвършено.

Тя разроши косата на Далтън и ме целуна. Между устните ни все едно прелетя искра.

— Забавлявахте ли се, момчета?

— Чудесно бе да се видим с всички. Ами вие?

Тя коленичи и погали дъщеря ни по бузата.

— Клара изчете „Паяжината на Шарлот“ за не знам кой път, след което се зае да издири по една дума във всяка една паяжина в онези гробници.

Усмихнах се на Клара:

— И какво откри?

— Че питсбъргските паяци са тъпи. Не могат да пишат.

Нито едно от децата ни не бе проявило някаква способност, дарба, проклятие или нещо свръхестествено. Нищо по-различно от присъщото за шестгодишно момиче и седемгодишно момче. Но ако кажа, че не ги наблюдавахме под лупа всеки Божи ден, ще излъжа. Мисля, че и двамата със Стела знаехме, че рано или късно нещо ще се случи и се подготвяхме за него, каквото и да беше.