Мъртвите сибирски полета
- Автор: Фалк Виктор
- Язык: болгарский
- Переводчик: Ив Димитров
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Мъртвите сибирски полета». Краткое содержание книги:
— Кой друг освен стария Дашков — слуга на Бояновски. От него бързо ще узная къде се намира господарят му.
— Тогава добра сполука! — каза Кардов.
Ашинов напусна кабинета на своя шеф и отиде в стаята за преобличане. След като се преоблече като сибирски търговец и взе един дебел бастун, той излезе на улицата. Старият Дашков, пушейки лулата си, стоеше в една стая в къщата на господаря си. Кръстосал крака, той си тананикаше руска песен.
След внезапно потропване вратата се отвори и един странник влезе вътре.
— Вие ли сте Дашков, който дълго слугува при Бояновски? — попита странникът.
— Да, аз съм.
— Добре съм сполучил значи, мога ли да вляза?
Старият Дашков, комуто този човек изглеждаше подозрителен, се поколеба.
— Разрешете ми да вляза — настояваше странникът, — нося новини от другия свят.
— По дяволите, щом е от оня свят, новините трябва да са от покойната ми съпруга?
Непознатият беше влязъл вече вътре и Дашков трябваше да бъде по-доверчив към него.
— Отговорете, Дашков, познавали ли сте някой си Петриков?
— Петриков? Моят добър другар Петриков — как да не го познавам. С него ние служихме в един и същи полк — отговори старецът.
— Видите ли, аз бях убеден, че по-иначе ще говорите, щом узнаете нещо за него от собствения му син.
Старият Дашков се изправи и протегна ръце към него.
— Добре дошъл, сине на моя приятел. Да, да, сега виждам приликата на моя приятел, неговите очи, брада, просто всичко — същият Петриков!
— Да, това съм аз, неговият син — говореше гостът, като бършеше уж сълзите си. — Да, Петриков за нещастие вече осем години, откакто е умрял.
— Как? Петриков умрял? Не, това е невъзможно, не говори така, не е възможно да е умрял, без да се видим още веднъж.
— Да, той умря и ме закле в смъртния си час да дойда и да поздравя стария му приятел Дашков в Петербург. Оттогава изминаха години, аз не мога да се отделя и напусна малкото си дюкянче в един малък град, защото съм сам. Пристигнах вчера и след като накупих някои работи за дюкяна си, рекох да ви потърся и предам последното желание на баща си.
Очите на стария Дашков се напълниха със сълзи.
— Стари приятелю Петриков, и в смъртния си час не си ме забравил!
— Така е, той много ви почиташе и обичаше. Но да не споменаваме повече това, по-добре да отидем и се почерпим до някоя близка кръчма за душата на покойния. Хайде, Дашков, защото Бог знае дали някога ще се видим през живота си.
Дашков стана, нахлупи шапката и наметна палтото си. След малко и двамата се намериха на улицата. Като повървяха около половин час, влязоха в една кръчма и седнаха на една маса.
— Дашков, сега си мой гост, за новото ни приятелство и за успокоение душата на баща ми, да пием!
— Хей, момче — извика той, — я дай ракия, но по-люта, аз не жаля парите.
Поръчката веднага бе изпълнена и на масата се появи пълно шише ракия.
Ашинов, понеже това беше той, наля по една чаша, втора, трета и така, докато старецът стана по-бъбрив.
— Къде служиш? — попита той Дашков.
— Бях на служба при господин Бояновски — отговори той. — Това беше богат дом и всички Бояновски бяха уважавани. Но ето че старият Бояновски умря, нещастие сполетя къщата, а младият се ожени.
— Нима тази женитба е била тъй съдбоносна за Бояновски?
— Всяка женитба носи нещастие — отговори Дашков. Езикът му започна да се преплита, тъй като ракията оказваше вече влиянието си. — Наистина това беше голямо нещастие и не само нещастие, а пропаст, защото тази жена… Но по-добре да не говоря. Да пази Бог, аз не трябва никога да приказвам, а трябва като гроб да мълча.
В тази минута дойде кръчмарят, който доля в шишето една зелена течност.
— Да живее наследникът на фамилята Бояновски! — викна Ашинов.
— Амин, дай Боже! — каза Дашков и до дъно изпи чашката.
Дашков ставаше все по-бъбрив, а съседът му добре наблюдаваше действието на ракията над жертвата си.
— Какво стана, значи, с женитбата на господаря ти? — подзе пак мнимият Петриков.
— Жалко, много жалко — бъбреше Дашков. — Тази жена го разори. Тя го… — Той се доближи до Петриков, олюлявайки се, така че стана нужда Петриков да го задържи да не падне. — Тя го предаде на властта и го заточиха веднага в Сибир.
— В Сибир? За Бога, това е повече от ужасно, навярно той е умрял там.
Дашков, озъртайки се и хващайки го за ръката, величествено каза:
— Не, Петриков, не само че той не умря в Сибир, но и се завърна дори!
— Помилваха го значи?
— Глупости — избъбра пияно Дашков. — Той сам се помилва.