Вихърът на Жътваря
- Автор: Ериксън Стивън
- Серия: Малазанска книга на мъртвите #7
- Год: 2008
- Язык: болгарский
- Год: БАРД
- ISBN: 978-954-585-932-8
- Переводчик: Валерий Русинов
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Вихърът на Жътваря». Краткое содержание книги:
— Мечове ще се вадят днес, Торент.
— Червената маска разрешил ли ти е да влизаш в боя?
Ток сви рамене.
— Нищо не е казал, което е достатъчно разрешение според мен.
— Не е.
Торент подкара коня назад, обърна го и препусна към Червената маска, който бе яхнал ледерийския си жребец пред готовите да тръгнат конници.
Отпуснат в странно високото оулско седло, Ток отново огледа лъка си, после — стрелите в колчана, вързан на дясното му бедро. Не държеше особено да влиза в истинския бой, но най-малкото щеше да е готов да се защити, ако се наложи. Зли поличби. Явно Червената маска беше безразличен към подобни суеверия. Ток почеса мъртвата тъкан, обкръжаваща празната му очна кухина. „Липсва ми това око, дарът на Висш Денъл, сякаш отпреди векове. Боговете знаят, направило ме беше отново истински стрелец — напоследък съм почти безполезен. Бърз и неточен, това е Ток Неудачника.“
Щеше ли Червената маска да му забрани да язди в този ден? Едва ли. Виждаше, че Торент говори с бойния главатар, конят на воина без маска пристъпяше на една страна и клатеше глава. „Съвсем вярно, всяко животно започва да прилича на господаря си. Представи си всички еднооки псета, които можех да имам.“ Торент обърна коня си и пое обратно към Ток в бърз галоп.
Беше се намръщил още повече. Ток отново се усмихна.
— Мечове ще се вадят днес, Торент.
— Това вече го каза.
— Мислех, че можем да започнем отново.
— Той иска да си вън от опасност.
— Но все пак мога да яздя с армията.
— Не ти вярвам, тъй че не мисли, че каквото направиш, не ще остане невидяно.
— Твърде много станаха „не“-тата, Торент. Но тази сутрин се чувствам щедър, тъй че ще оставя юздите отпуснати.
— Човек никога не трябва да стяга юздите — каза Торент. — Знае го всеки глупак.
— Както кажеш.
Армията пое, всички на коне засега — включително и кучкарите, — но това нямаше да продължи дълго. Нито, както подозираше Ток, силите щяха да останат събрани в едно. Червената маска не гледаше на нито една битка като на единично събитие. Виждаше ги по-скоро като множество сблъсъци, сплитане на воли. Там, където острието на атаката затъпееше, щеше да измести вниманието си към друга схватка и тъкмо в това оркестриране на многобройни сблъсъци се печелеше или губеше едно сражение. Фланговите елементи щяха да се развърнат далече встрани от главната колона. Повече от една атака, повече от една цел.
Ток много добре разбираше това. Подозираше, че тъкмо в това е същината на тактиката на най-успешните пълководци по целия свят. Малазанците определено се бяха сражавали така, с огромен успех. Отбягваха идеята за маневриране. Всеки сблъсък за тях беше преднамерен и съзнателно целящ да впримчи врага в жесток и отчаян двубой.
„Оставете маневрите за благородниците — беше казал веднъж Келанвед. — И могат да отнесат елегантните си хитрини в гробниците си.“
Това беше, докато двамата с Дасем Ълтър наблюдаваха кралете на Унта на бойното поле източно от Джурда. Яздеха напред и назад, напред и назад. Изтощаваха претоварените си бойни коне, сееха объркване в прашните облаци, обгърнали собствените им бойни редици. Маневри и заслепяване. Дасем беше пренебрегнал тия чистокръвни глупци и преди да е изтекъл денят на битката, бе съкрушил цялата армия на Унта, включително прославените, всявали ужас крале.
Ледериите не разполагаха с тежка конница. Но ако имаха, щяха да играят на маневри и заслепяване през целия ден, убеден беше Ток.
А може би не. Магията им по време на бой не беше нито изтънчена, нито изящна. Грозна като юмрука на Фенн всъщност. Това предполагаше известен прагматизъм, интерес към ефикасност за сметка на помпозност — и всъщност известна неприязън към маниерниченето във война.
Магията. Забравил ли беше Червената маска ледерийските магове?
Просторната равнина, където ги чакаше врагът — оулите я наричаха Предегар, Стара сол — не беше мъртва за магията. Шаманите на Червената маска бяха прибягвали до тамошните утайки от магия, за да проследяват движението на вражеската армия в края на краищата.
„Червена маско, ума ли си загуби?“
Оулите яздеха напред.
„Не само мечове ще се вадят този ден, боя се.“ Почеса отново дупката на изваденото си око и пришпори коня в галоп.
Орбин Търсача на истината не обичаше земята да поддава под краката му. Пръст, кал, пясък — мразеше всичко, което се огъваше под тежестта му. Готов беше да изтърпи друсане във впряг, здравите колелета му носеха утеха всеки път, щом си помислеше за несигурността отдолу. Сега стоеше на здрава каменна твърд, оголена издатина встрани от пътя, който се виеше в долината.