Последният довод на кралете [bg]

— Пълни са с прах — прошепна някой.

Маровия погледна намръщено останките.

— Някои да — каза. — Някои кървят. Всеки е различен. Трябва да влезем в двореца! — извика и забърза през градината. Ще дойдат още от тях!

— Още? — Дванайсет рицари от дворцовата стража лежаха мъртви. Джизал преглътна, докато броеше потрошените и окървавени тела във вдлъбнати и усукани брони. Най-добрите мъже на Съюза бяха осеяли с труповете си градината на двореца — купчини метал сред изсъхналите листа в тревата. — Още? Но как ще… — Портите се разтресоха. Главата му се обърна рязко към вратите и слепият кураж, обзел го по време на битката, бързо се смени с паника.

— Насам! — изкрещя Маровия. Беше отворил вратата и махаше подканващо с ръка. Джизал се завтече натам, лачените му ботуши се преплетоха, направи три бързи залитащи крачки и се просна по очи. Зад гърба му се чуха трясък, пращене на дърво и стържене на метал. Пропълзя, обърна се по гръб и видя портите да политат навътре сред облак от летящи трески. Из въздуха се запремятаха парчета дърво, по каменната алея зачаткаха изкривени пирони, по тревата се посипаха трески.

През портала съвсем спокойно влезе жена. Въздухът над високото й слабо тяло още трептеше. Беше бледа, с дълга руса коса. До нея застана втора, нейно пълно копие, с изключение на това, че лявата й страна, от горе до долу, беше опръскана с кръв. И двете имаха доволни усмивки на идентичните лица. Едната шамароса един рицар вестител, който се беше втурнал към нея. Шлемът с крилете излетя от смазания му череп, докато той се въртеше лудо из въздуха, високо над земята. Другата извърна празните си черни очи към Джизал. Той скочи на крака и побягна. Задъхан от страх, се шмугна покрай Маровия и влезе в мрачния коридор с древните оръжия и брони по стените.