Последният довод на кралете [bg]

Феро беше клекнала и запушила уши с ръце, докато чудовищното ехо на експлозията продължаваше да се блъска във високите бели стени около площада. Парче камък с размерите на човешка глава падна на крачка от нея, пръсна се при сблъсъка си с каменната настилка и обсипа бледата пелена на стърготините с черни парченца. Върху съседния покрив се стовари огромна скала и от прозорците на сградата се посипаха изпотрошени стъкла. От улиците се понесоха кълба сива пушилка. Постепенно шумът стихна. Градушката от камъни секна и над площада се спусна тревожна тишина.

— Сега какво? — изръмжа сърдито на Баяз.

— Сега те ще дойдат. — От улиците долетя тътен, след него викове, накрая дълъг пронизителен писък, който секна отведнъж. Той се обърна към нея и челюстта му нервно потрепери. — Когато започнем, не мърдай от мястото си. В никакъв случай. Кръговете са много прецизно…

— Ти мисли за твоята част, магус.

— Така и ще направя. Отвори кутията, Феро.

Тя не помръдна от мястото си, потриваше нервно пръсти. Веднъж отвореше ли кутията, нямаше връщане назад, усещаше го.

— Сега! — кресна Баяз. — Сега, ако искаш отмъщение!

— Хххх. — Времето за размисъл беше отдавна зад гърба й. Клекна и постави ръце върху хладния метал на капака. Тъмните пътеки бяха единственият й избор, открай време, винаги. Напипа скрития механизъм и го натисна. Капакът се вдигна безшумно и странната тръпка се просмука навън от кутията, изля се от нея, обгърна я цяла и спря дъха й.

Семето лежеше върху металните пружини в кутията — матов, сив, с нищо незабележителен къс скала. Тя го обгърна с пръсти. Вдигна го — леденостуден и тежък като олово.

— Добре — каза Баяз, но когато Феро го погледна, видя, че лицето му е изкривено от страх и отвращение. Поднесе Семето към него и той подскочи и замига учестено. По челото му избиха капки пот. — Не приближавай!

Тя затръшна капака на кутията. В този момент на площада се появиха облечени в пълна броня войници на Съюза, с извадени оръжия в ръце. Въпреки че иззад ъгъла излезе един-единствен мъж, в движенията им се долавяше страх, все едно отстъпваха пред огромна армия. Тъмното му лице беше по младежки гладко и красиво, но очите му бяха на възрастен. Феро беше виждала подобно лице в Лошите земи край Дагоска.

Ядач.

Двама от войниците го нападнаха едновременно. Единият крещеше като обезумял. Ядачът се движеше с мълниеносна скорост. Промуши се без никакво усилие между ударите на сабите им и с почти небрежно движение на ръката удари единия войник. Чу се глух звън на метал, когато ръката огъна едновременно щита и нагръдника на войника и го метна като парцал във въздуха. Той се приземи на цели двайсет крачки от мястото на удара и започна да се търкаля по земята и да разпръсква дървените стърготини. Спря недалеч от Феро, изкашля струя кръв и не помръдна повече.