Последният довод на кралете [bg]

Ръката на Феро, почти до лакътя, трептеше в мараня. Студът плъзна по вените й, разпростря се по цялото й тяло, изгаряше вътрешностите. Дишаше тежко, на пресекулки. Семето се размаза пред очите й, трептеше, сякаш гледаше ръката си потопена във водата на бърз поток. Вятърът я шибаше през лицето, а белите фигури летяха като играчки, понесени във вихрушка от счупено стъкло, натрошено дърво и натрошен камък. Не повече от дузина успяваха да се задържат на крака. Залитаха под напора на урагана, впили отчаяно стъпала в земята, с опънати до скъсване лъскави коси.

Един от тях, озъбен срещу вихрушката, посягаше към Феро. Беше жена — лъскавата й ризница плющеше, сгърчените й пръсти деряха въздуха. Напредваше бавно, стъпка по стъпка. Гладко, гордо лице, застинало в пълно с омраза изражение.

Същото лице като на ядачите, които я нападнаха при Дагоска. Като тези на търговците на роби, които й отнеха живота. Като това на Утман-ул-Дощ, докато се смееше на гнева и безпомощността й.

Яростният писък на Феро се сля с рева на вятъра. Досега не беше предполагала, че е способна на такъв замах. Ужасът и изненадата едва успяха да се изпишат на лицето на жената, преди извитото острие да премине с лекота през протегнатата ръка и да отсече главата й. Трупът отлетя назад в облак прах, струящ от двете рани.

Въздухът се изпълни с проблясващи форми. Застинала неподвижно, Феро стоеше насред фучащите около нея отломки. Огромна дървена греда се вряза в гърдите на един от все още държащите се на земята ядачи и го отнесе с писък. Феро го видя да се издига високо нагоре, набучен на дървото като месо на шиш. В същия момент друг ядач се пръсна на облак от парчета плът и кръв и останките му бяха моментално всмукани в издигащата се спираловидно нагоре вихрушка.

Едрият с брадата продължаваше да се бори, напредваше с вдигнат над главата боздуган и крещеше думи, които нямаше как да бъдат чути. Феро видя през трептящата мараня как Баяз повдига многозначително една вежда и прочете по устните му:

— Гори.

За секунда тялото на ядача блесна с ярката светлина на звезда и този образ се отпечата като светло петно в очите на Феро. В следващата — вятърът отнесе овъглените му кости.

Остана само Мамун. Напрегнал всички сили, влачеше бавно крака по камък и метал, инч по инч, все по-близо до Баяз. Предната част от бронята на едното му бедро се откъсна и с шеметно въртене изчезна в хаоса на бурята. Последва я една от плоскостите върху рамото. Разкъсаният плат на дрехите му плющеше. Кожата на освирепялото му лице започна да се нагъва на вълни и да се опъва назад.

— Не! — Една ръка с дерящи във въздуха нокти посегна отчаяно към Първия магус.

— Да — каза Баяз. Усмихнатото му лице беше обвито в маранята на горещ ден в пустинята. Ноктите се отскубнаха от пръстите на Мамун, протегнатата му ръка се огъна назад и се пречупи. Миг по-късно се откъсна от рамото и изчезна. Безупречната кожа започна да се обелва от костта и да се вее като съдрано от ураган корабно платно. От разпраната плът се носеше кафява прах, като пясъчна буря над дюните.