Последният довод на кралете [bg]

Другият войник отстъпи боязливо. Ядачът го погледна и на лицето му се изписа тъга. Въздухът над раменете му потрепери за кратко и войникът изпусна сабята си, изпищя и се хвана за главата. Миг по-късно главата му се пръсна и по бялата стена до него полепнаха парчета плът и кост. Обезглавеният труп се строполи на земята.

— Добре дошъл в Агрионт! — извика Баяз.

Рязкото движение привлече погледа на Феро и тя вдигна глава. Високо горе, на един от покривите, профучаха фигури в бяла броня. Прелетяха с невъзможни скокове огромните пространства от един покрив до друг и накрая изчезнаха от поглед. От сенките в една от излизащите на площада улици, изплува жена в лъскава ризница. Тръгна с бавна походка и поклащане на ханша, а на безупречното й лице грейна доволна усмивка. Едната й ръка държеше небрежно отпуснато надолу копие. Феро преглътна, намести пръсти около Семето и го стисна.

Зад нея се срути стена и големите парчета от зида се изтърколиха по площада. От назъбената дупка в стената излезе огромен мъж. Държеше в ръце дълго парче дърво, завършващо с черни метални шипове. Дългата му брада и лъскавата броня бяха покрити с прахоляк. През дупката го последваха мъж и жена. И двамата имаха млади, гладки лица, но същите тъмни старчески очи. Феро извърна навъсеното си лице към тях и едновременно с това извади сабята от ножницата. Може и да беше безполезна, но самото усещане на дръжката в ръката й вдъхваше спокойствие.

— Добре дошли на всички! — провикна се Баяз. — Чаках те, Мамун!

Първия ядач се намръщи и прекрачи обезглавения труп на войника.

— И ние теб. — От покривите скочиха няколко от белите фигури и краката им тупнаха силно в настилката на площада. Приземиха се в приклекнало положение и веднага се изправиха. Четирима, по един във всеки ъгъл на площада. — Къде е онази прокрадваща се сянка, Юлвей?

— Няма да успее да дойде.

— Закаръс?

— Затънал до уши в руините на запада. Опитва се да лекува труп с превръзка на кутрето.

— Коунийл?

— Прекалено влюбена в изгубената си младост, за да си направи труда да помисли за бъдещето.

— Значи накрая те оставиха сам, а, с това? — Мамун извърна празния си поглед към Феро. — Странна птица е тя.

— Тя е таралеж в гащите, но с не малко преимущества. — Феро се навъси още повече, но си замълча. Ако щеше да говори, реши да го направи със сабята. — Е, какво пък — сви рамене Баяз. — Винаги съм намирал себе си за най-добрия съветник.

— Имаш ли друг избор? Унищожи собствения си орден с гордостта си, с арогантността си и с жаждата за власт. — От вратите по краищата на площада излязоха още бели фигури, други приближиха, без да бързат откъм улиците. Някои вървяха наперено като лордове. Други се държаха за ръце като влюбени. — Властта е единственото, което някога те е интересувало, а сега изгуби и нея. Първият магус и последният.

— Така изглежда. Не те ли радва това?

— Не намирам удоволствие в това, което правя, Баяз. Правя го, защото трябва да го направя.

— Аа. Справедлива битка? Свят дълг? Свещена война, а? Как мислиш, дали Бог ще се усмихне на методите ти?

— Бог се усмихва на резултатите — вдигна рамене Мамун. Още фигури с бели брони излязоха на площада и се наредиха по краищата му. Пристъпяха леко, грациозно и от движенията им струяха огромна сила и чудовищна надменност. Стиснала здраво Семето в едната ръка и сабята в другата, Феро се огледа намръщено.

— Ако имаш план, сега е моментът — изсъска на Баяз.

Той сякаш не я чу, продължи да си стои и да наблюдава обкръжението им. Отпуснатите покрай тялото му юмруци се свиваха и отпускаха, мускулите на челюстите му изпъкваха и потреперваха.

— Жалко, че Калул не можа да дойде — каза той, — но виждам, че си довел приятели.

— Сто, както обещах. Няколко имат друга работа из града и ти изпращат извиненията си. Но повечето сме тук. Повече, отколкото са нужни. — Ядачите не помръдваха от място. Стояха в кръг, а в центъра му стоеше Първия магус. Естествено, Феро Малджин не изпитваше страх.

Но сега шансовете й изглеждаха нищожни.

— Кажи ми нещо — провикна се Мамун, — сега, след като краят е близо. Защо уби Ювенс?

— Ювенс ли? Ха! Мислеше си, че може да промени света с усмивки и добри намерения. Добрите намерения не носят полза. Без битка светът не става по-добър. Никого не съм убил. — Баяз погледна косо към Феро. Очите му бяха блеснали, потрепваха, а главата му лъщеше от пот. — Но какво значение има кой кого е убил преди хиляда години? Това, което е от значение, е кой ще умре днес?