Последният довод на кралете [bg]

И насред всичко това стоеше мъж. Носеше бяла броня, опръскана и омазана с кръв. Излезе вятър и дългата му коса се развя около безупречно гладкото му, като на бебе, мургаво лице. Беше се загледал в едно от телата, но когато Логън влезе през портата, вдигна глава.

В погледа му нямаше омраза или страх, нямаше ни радост, ни тъга. Всъщност нямаше нищо.

— Доста си далеч от дома — каза той на северняшки.

— Ти също. — Логън се вгледа в безизразното му лице. — Ядач си, нали?

— В това престъпление съм виновен.

— Всеки е виновен за нещо. — Логън вдигна меча и претегли тежестта му в ръка. — Да започваме тогава.

— Дойдох тук да убия Баяз. Никой друг.

— И как ти се удава? — Логън огледа осеяната с трупове градина.

— Веднъж започнеш ли да убиваш, става много трудно да прецениш колко мъртви ще оставиш след себе си.

— Самата истина. Кръвта те води само към още кръв, така казваше баща ми.

— Мъдър човек.

— Де да го бях послушал.

— Трудно е понякога да прозреш… истината. — Ядачът вдигна изцапаната си с кръв дясна ръка и се загледа в нея. — Редно ли е праведният да изпитва… съмнения?

— Ти ми кажи. Не бих казал, че познавам много праведни хора.

— Някога си мислех, че познавам. Сега не съм толкова сигурен. Трябва да се бием, така ли?

— Натам отиват нещата — пое дълбоко въздух Логън.

— Така да бъде.

Връхлетя светкавично, Логън нямаше време да вдигне, камо ли да замахне с меча. Хвърли се встрани от пътя на ядача, но въпреки това отнесе нещо в ребрата — лакът, коляно, рамо. Трудно е да прецениш, когато се премяташ по тревата и всичко пред очите ти се върти. Опита да стане, но осъзна, че не може. Повдигна едва глава, само това успя. Всяко вдишване му причиняваше болка. Може би трябваше да остане извън стените. Може би трябваше да остави момчетата да си почиват сред дърветата, докато не приключи всичко.

Пред замъгления му поглед изплува високият силует на ядача и засенчи слънцето.

— Съжалявам за това — каза той. — Ще се моля за теб. Ще се моля и за двама ни. — Той вдигна железния си ботуш.

Острието на секирата го посече през лицето и го запрати, залитащ, назад. Логън отърси замайването си и успя да си поеме въздух. Притиснал ръка в гърдите си, се надигна на лакът. Видя белия брониран юмрук да се стоварва с мълниеносна бързина в щита на Тръпката. От ръба му се откърти парче и дългокосият северняк падна на колене. В този момент от бронята на рамото му отскочи със звън стрела и ядачът се обърна по посока на стрелеца. Едната половина на лицето му висеше разпрана и окървавена. Втората стрела го прониза в гърлото. Под арката на входа, с вдигнати лъкове в ръце, стояха Кучето и Мрачния.