Мусаши
- Автор: Йошикава Ейджи
- Язык: болгарский
- Переводчик: Георги Парпулов
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Мусаши». Краткое содержание книги:
Прекрасната Оцу, която вижда в Мусаши своя идеал за мъжество, го освобождава от мъчителното наказание, но той отново е заловен и затворен. Прекарва три самотни години, изучавайки класическата литература на Япония и Китай. И когато му връщат свободата, той отказва да заеме положението на самурай.
Постепенно осъзнава, че да следва Пътя на меча не означава да търси върху кого да стовари огромната си сила. Мусаши усърдно се усъвършенства, създавайки нечуваната дотогава техника на бой с мечове и в двете ръце. Броди надлъж и нашир, изправя се в двубои срещу майстори от много школи. Смята природата за свой върховен и най-суров наставник. Винаги надделява в схватките, но всъщност вижда в Изкуството на война само път и дисциплина, за да постигне висшите човешки добродетели.
— Все пак ли? Какво искаш да кажеш?
— Ами, брат ви изглежда е на мнението, че Мусаши сега не е важен. Не е ли прав? Помислете каква опасност…
— Опасност ли? — изрева Деншичиро.
— Не това исках да кажа. Взимам си думите назад — заговори със запъване Йоичибей.
Но казаното оставаше. Деншичиро скочи на крака, улови го за врата и яростно го блъсна към стената.
— Вън оттук! Страхливец!
— Беше грешка на езика. Не исках да…
— Млък! Вън! Слабаците не са достойни да пият заедно с мен.
Йоичибей пребледня, после мълчаливо се свлече на колене и се обърна с лице към другите.
— Благодаря на всички ви, че ме приемахте толкова време помежду си — каза само той.
Отиде до малкия шинтоистки олтар в дъното на стаята, поклони се и си тръгна.
Без дори да погледне към него, Деншичиро продължи:
— А сега да пием всички заедно. След това ще искам от вас да откриете Мусаши. Съмнявам се вече да е напуснал Киото. Сигурно се шляе из града и се перчи с победата си.
— И още нещо. Ще трябва да посъживим това доджо. Всеки от вас да почне здраво да се упражнява и да се погрижи съучениците му да правят същото. Веднага щом си почина, аз самият започвам с упражненията. И помнете едно. Аз не съм мекушав като брат ми. Искам дори и най-младите да дадат всичко от себе си.
Точно след една седмица един от по-младите ученици нахълта в доджото с новината:
— Открих го!
Верен на своята дума, Деншичиро ден подир ден упорито се упражняваше. Неговата неизтощимост дойде като изненада за учениците. Няколко сега го наблюдаваха как се справя с един от най-опитните от тях, Отагуро, сякаш този е дете.
— Сега спираме — обяви Деншичиро, прибра сабята си и седна в края на площадката за упражнения. — Значи, казваш, си го намерил?
— Да.
Ученикът се приближи и коленичи пред Деншичиро.
— Къде?
— Източно от Джисоин, на улица Хонами. Гостува в дома на Хонами Коецу. Сигурен съм в това, което казвам.
— Странно. Как ли селякът Мусаши се е запознал с човек като Коецу?
— Не зная, но сега е там.
— Добре, да тръгваме да го намерим. Веднага! — ревна Деншичиро и излезе с широки крачки, за да се приготви.
Отагуро и Уеда тръгнаха след него, опитвайки се да го разубедят.
— Ако го изненадате, всичко ще заприлича на обикновена улична свада. Дори да успеем, хората няма да погледнат с добро око.
— Няма значение. Правилата за поведение са за доджото. В истинската битка който печели, печели!
— Истина е, обаче онзи не така победи брат ви. Не смятате ли, че по ще подхожда на един майстор на сабята да му пратите писмо, където да уточните деня и мястото, а след това да го надвиете в открит двубой?
— Хм, може да сте прави. Добре, така ще направим. А дотогава не искам никой от вас да се оставя брат ми да ви обърне против мен. Каквото и да казва Сеиджуро или кой да е друг, аз ще се бия с Мусаши.
— Вече се освободихме от всички, които не бяха съгласни с вас и от неблагодарниците, които сами поискаха да си тръгнат.
— Добре! От това сме само по-силни. Не ни трябват измамници като Гион Тоджи или треперковци като Нампо Йоичибей.
— Да кажем ли на брат ви, преди да пратим писмото?
— Не, вие не! Аз сам ще му кажа.
Щом Деншичиро тръгна към Сеиджуровата стая, останалите се замолиха да няма нов сблъсък между двамата. Досега нито един от братята не бе отстъпил и на педя по въпроса за Мусаши. Щом след време се чу висок говор, учениците побързаха да се заемат с въпроса за времето и мястото на този втори сблъсък с техния смъртен враг.
После проехтя гласът на Деншичиро:
— Уеда! Миике! Отагуро… всички! Елате тук!
Деншичиро стоеше прав по средата на стаята с помръкнал поглед и сълзи в очите. Никой не го бе виждал досега такъв.
— Сега погледнете всички това.
Вдигна едно много дълго писмо и с пресилен гняв изрече:
— Виждате ли какво е направил моят смахнат брат? Искаше да ми каже отново какво мисли, а сега си е отишъл завинаги… Дори не казва за къде е тръгнал.
Майчина любов
— Кой е там? — извика Оцу и остави шиенето си.
Тя плъзна настрана шоджито, което преграждаше терасата, но не видя никого. Настроението й се помрачи. Надяваше се да е Джотаро. Сега имаше нужда от него повече от всякога.
Още един ден на пълна самота. Не можеше да задържи мислите си върху ръкоделието.
Тук, под Кийомидзудера, в подножието на хълма Санен, улиците бяха мръсни, но зад къщите и дюкянчетата имаше бамбукови горички и малки открити ливади, където цъфтяха камелии и бе започнал да пада сливов цвят. Точно тази странноприемница бе особено любима на Осуги. Отсядаше тук всеки път, когато дойдеше в Киото, и стопанинът винаги й предоставяше същата тиха отделна къщичка. Зад постройката имаше група дървета, част от съседната градина; отпред беше засадена зеленчукова леха, зад която се намираше винаги оживената кухня на странноприемницата.