Мусаши

— Мъжът с дългата сабя на гърба ли?

— Да.

— Познаваш ли го?

— Може да се каже. Това е Сасаки Коджиро.

— Какво?! Мислех, че ти си Сасаки Коджиро.

— А?

— В Осака ми показа свидетелството си и това беше името, което стоеше на него. Нали каза, че това е новото ти име?

— Така ли съм казал? Ами, не е било истина… Днес, докато се качвах насам, зърнах Коджиро. Преди два дни доста си изпатих от него, затова се крия, за да съм му далеч от погледа. Ако се върне насам, може да я загазя.

Осуги остана толкова стресната, че не знаеше какво да каже. Забеляза обаче, че Матахачи сега е по-слаб отпреди. Това и притесненото му положение само засилиха любовта й към него — поне точно в този момент.

— Всичко това е без значение — рече тя с вид, който показваше, че не желае да слуша подробностите. — Кажи, сине, знаеше ли, че чичо Гон умря?

— Чичо Гон?…

— Да, чичо Гон. Умря на брега при Сумийоши, веднага след като ти си тръгна от нас.

— Не знаех.

— Е, така стана. Въпросът е дали разбираш защо той умря така и защо аз дори на тази възраст продължавам това дълго и тъжно странстване?

— Да, всичко ми се е запечатало в ума, откакто онази нощ в Осака ти… ми напомни моите недостатъци.

— Значи си спомняш, нали? Е, имам за теб новина, от която ще си доволен.

— Каква е?

— Става дума за Оцу.

— О! Значи това е било момичето с теб.

Матахачи тръгна да я заобиколи, но Осуги се изпречи на пътя му и с укор го попита:

— Къде мислиш, че отиваш?

— Щом това е била Оцу, искам да я видя. Много време мина.

Осуги кимна.

— Доведох я тук, за да можеш да я видиш. Но ще имаш ли нещо против да кажеш на майка си какво точно си намислил да правиш?

— Ще й кажа, че съжалявам, че съм се отнесъл много лошо с нея и че се надявам да ми прости.

— И после?

— После… ами, после ще й кажа, че никога повече няма да допускам такава грешка. И ти й кажи това заради мен, мамо.

— А след това?

— След това ще си бъде съвсем като преди.

— Кое точно?

— Става дума за мен и Оцу. Искам да се сдобря с нея. Искам да се оженим. Мамо, мислиш ли, че тя още…

— Глупак такъв!

Осуги шумно зашлеви сина си.

Той се олюля назад и сложи ръка на пламналата си буза.

— З-защо, майко, какво е станало? — изпелтечи.

— Нали току-що ме увери, че никога няма да забравиш каквото ти казах в Осака? — изръмжа Осуги, по-ядосана, отколкото е бе виждал когато и да било.

Главата на Матахачи клюмна.

— Казвала ли съм ти някога и с една дума да се извиняваш на тази нещастна кучка? Как изобщо може да молиш за прошка това чудовище, след като тя те изостави и тръгна с друг мъж? Ще я видиш, това е ясно, но няма да има никакво извинение! А сега ме слушай!

Осуги го хвана с две ръце за яката и го разтресе. Главата на Матахачи заподскача. Той затвори очи и кротко изслуша дълга поредица от гневни напътствия.

— Какво? — кресна накрая Осуги. — Плачеш ли? Да не би още да обичаш тази уличница, че и да плачеш за нея? Ако е така, значи не си ми син!