Мусаши

— Тъпачка! Да не си очаквала от мен да се препъвам по склона без светлина? Иди да вземеш един на заем от странноприемницата.

— Простете. Не се сетих.

Оцу искаше да разбере къде отиват, обаче не попита, понеже знаеше, че ще предизвика гнева на Осуги. Донесе фенера и мълчаливо тръгна първа нагоре по хълма. Въпреки цялата караница се чувстваше бодра. Писмото трябва да е от Матахачи, а това означава, че тази вечер въпросът, който от толкова години я мъчи, ще бъде разрешен. „Веднага щом уредим всичко, помисли си, ще отида в дома на Карасумару. Трябва да се видя с Джотаро.“

Пътят нагоре не беше лесен. Трябваше да вървят внимателно, за да избягват падналите камъни и дупките по пътеката. В нощната тишина шумът на водопада се чуваше по-силно, отколкото през деня.

След време Осуги се обади:

— Сигурна съм, че това е свещеното място на бога на планината. А, ето я и табелата: „Череша на планинския бог“.

— Матахачи! — извика тя в тъмното. — Матахачи! Тук съм.

Треперещият глас и преливащото от майчинско чувство изражение на лицето поразиха Оцу. Никога не бе очаквала да види Осуги така разтревожена за сина си.

— Пази фенера да не изгасне! — сопна й се старицата.

— Ще внимавам — отвърна прилежно Оцу.

Старата жена промърмори под носа си:

— Няма го. Просто го няма тук.

Вече бе обиколила светилището, но го направи още веднъж.

— В писмото ми казва да дойда при храма на планинския бог.

— За тази вечер ли пише?

— Не пише нито за днес, нито за утре или за друго определено време. Питам се дали това момче някога ще порасне. Не виждам защо не можеше да дойде в странноприемницата, но май му е неудобно заради това, което стана в Осака.

— Шшт! — дръпна я Оцу за ръкава. — Това може да е той. Някой се качва по хълма.

— Синко, ти ли си това? — извика Осуги.

Мъжът подмина, без дори да ги погледне и тръгна право към задната част на малкия храм. След малко се върна, спря се до тях и нахално загледа Оцу в лицето. Когато мина първия път, тя не го позна, но сега се сети кой е — самураят, който на Нова година седеше под моста.

— Вие двете сега ли се качихте на хълма? — попита Коджиро.

Въпросът дойде така неочаквано, че нито Оцу, нито Осуги успяха да отвърнат. Изненадата им само се засили от вида на шарените дрехи на Коджиро.

Той насочи пръст в лицето на Оцу и продължи:

— Търся едно момиче някъде на твоята възраст. Казва се Акеми. Малко е по-дребна от теб и лицето й е по-валчесто. Възпитана е в чайна и се държи чудато за възрастта си. Някоя от вас виждала ли я е наоколо?

Двете поклатиха мълчаливо глави.

— Много необичайно. Един човек ми каза, че я виждали в околността. Сигурен бях, че е нощувала в някоя от залите на този храм.

Обръщаше им толкова малко внимание, че изглеждаше да говори на себе си. Промърмори още нещо и после си тръгна.

Осуги цъкна с език.

— Още един нехранимайко. Има две саби, значи явно е самурай, обаче видя ли го как е облечен? И тръгнал да търси някаква жена по това време на нощта! Е, явно видя, че не е някоя от нас двете.

Макар да не спомена това на Осуги, Оцу имаше силно подозрение, че търсеното от мъжа момиче е това, което влезе същия следобед в странноприемницата. Каква ли може да е връзката между Мусаши и момичето, между момичето и мъжа?