Мусаши

— Видяхте ли Младия учител? — питаше един от тях.

— А-ха. Тъкмо идвам от стаята му.

— Трябва да се е зарадвал да ви види.

— Не ми се видя много доволен. Преди да вляза при него, много ми се искаше да го видя. Той обаче беше потиснат и ядосан, така че му казах, каквото исках да кажа. Както обикновено се скарахме.

— Спорили сте с него ли? Не е бивало да го правите. Той едва започва да се съвзема от раната.

— Изчакайте да ви разкажа всичко.

Деншичиро и старите ученици приличаха на отдавнашни приятели. Той хвана укоряващия го Рьохей за рамото и го разтърси.

— Чуй какво каза брат ми — започна. — Каза, че не трябвало да се опитвам да очистя името му и да се бия с Мусаши, понеже не съм можел да го победя! А ако ме победят, домът Йошиока щял да бъде съсипан. Каза ми, че ще се оттегли и ще поеме всичкия срам върху себе си. От мен не очаквал друго, освен да заема неговото място и да се постарая да изправя училището отново на крака.

— Разбирам.

— Как така?

Рьохей не отговори.

Докато седяха и мълчаха, ученикът влезе и се обърна към Деншичиро:

— Младият учител ви моли да дойдете пак в неговата стая.

— Какво стана със сакето? — попита рязко Деншичиро и се намръщи.

— Оставих го в стаята на Сеиджуро.

— Е, донеси го тук!

— А брат ви?

— Той ми се вижда нещо прекалено нервен. Прави, каквото ти казах.

Възраженията на другите, че не искали и че сега не било време за пиене, подразниха Деншичиро и той им се сопна:

— Какво става с всички? И вас ли ви е страх от Мусаши?

По лицата им се изписаха стъписване, болка и горчивина. До деня на смъртта си щяха да помнят как един-единствен удар с дървена сабя осакати техния учител и опозори училището. Въпреки това досега не бяха успели да стигнат до съгласие какво да се прави. През последните три дни всеки такъв разговор ги разделяше на два лагера — едни, които настояваха на втори двубой и други, за които и сегашното бе достатъчно лошо. Сега няколко от по-възрастните мъже гледаха на Деншичиро с одобрение, но останалите, в това число и Рьохей, бяха склонни да се съгласят със своя победен учител. За жалост, едно беше Сеиджуро да ги подканва към сдържаност, а съвсем друго — учениците да се съгласят с него, особено в присъствието на буйния му по-малък брат.

Забелязал тази колебливост, Деншичиро обяви:

— Дори брат ми да е ранен, не му подобава да се държи като страхливец. Съвсем като жена! Как искате от мен да го слушам, какво остава пък да се съглася с него?

Сакето бе донесено и той се зае да налее на всекиго по чаша. Сега, когато нещата минаваха в негови ръце, възнамеряваше да ги насочва според вкуса си, като истински мъж.

— Ето какво ще направя — заяви той. — Ще се бия с Мусаши и ще го победя! Няма значение какво говори брат ми. Щом той мисли, че след онова, което е направил, можем да оставим този човек да се измъкне, то нищо чудно, дето е бил победен. Никой от вас да не прави грешката да си мисли, че и аз съм плашлив като него.

— Сега не става дума за способностите ви — обади се Нампо Йоичибей. — Ние всички вярваме в тях, обаче все пак…