Мусаши
- Автор: Йошикава Ейджи
- Язык: болгарский
- Переводчик: Георги Парпулов
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Мусаши». Краткое содержание книги:
Прекрасната Оцу, която вижда в Мусаши своя идеал за мъжество, го освобождава от мъчителното наказание, но той отново е заловен и затворен. Прекарва три самотни години, изучавайки класическата литература на Япония и Китай. И когато му връщат свободата, той отказва да заеме положението на самурай.
Постепенно осъзнава, че да следва Пътя на меча не означава да търси върху кого да стовари огромната си сила. Мусаши усърдно се усъвършенства, създавайки нечуваната дотогава техника на бой с мечове и в двете ръце. Броди надлъж и нашир, изправя се в двубои срещу майстори от много школи. Смята природата за свой върховен и най-суров наставник. Винаги надделява в схватките, но всъщност вижда в Изкуството на война само път и дисциплина, за да постигне висшите човешки добродетели.
— Не е останало много саке — съобщи един от прислужниците, като подаде на Деншичиро бамбуковия съд.
Този го пресуши на една глътка и се оплака:
— Студено — зъбите ми тракат.
Питието обаче го разбуди достатъчно, за да отбележи:
— Още е тъмно. Трябва много бързо да сме пристигнали.
— На брат ви сигурно му се е сторило много дълго чакане. Толкова е нетърпелив да ви види, че всяка минута му изглежда като година.
— Надявам се да е още жив.
— Лекарят каза, че ще оживее. Обаче е неспокоен и раната му кърви. Може да се окаже опасно.
Деншичиро вдигна една празна манерка към устните си и я обърна с дъното нагоре.
— Мусаши! — възкликна той с отвращение, като хвърли съда настрана. — Да вървим! — изрева. — Бързайте!
Деншичиро, силен пияч, дори по-силен от това боец и силно раздразнителен по нрав, беше почти съвършена противоположност на брат си. Дори докато Кемпо бе още жив, имаше хора, които проявяваха дързостта да заявят, че той е по-способен от баща си. Самият младеж се съгласяваше с такава преценка на неговите дарби. Докато баща им беше жив, двамата братя се упражняваха заедно в доджото и някак успяваха да се спогаждат, но веднага щом Кемпо умря, Деншичиро престана да взима участие в живота на училището и стигна дори дотам да каже на Сеиджуро в лицето, че трябва да се оттегли и да остави всичко, свързано със сабления бой, на него.
Откакто замина миналата година за Исе, се говореше, че прекарвал времето си в безделие из областта Ямато. Едва след злощастието при Рендаиджи бяха пратени хора да го потърсят. При все че не понасяше Сеиджуро, Деншичиро с готовност прие да се върне.
В нетърпението си да стигне до Киото той така здраво пришпори носачите, че трябваше да ги сменя три или четири пъти. Намери обаче време да спира на всяка крайпътна станция, за да си купува саке. Може алкохолът да му бе нужен за успокоение на нервите, тъй като определено беше в състояние на крайна възбуда.
Докато се канеха да поемат отново по пътя, вниманието им бе привлечено от кучешки лай в тъмната гора.
— Какво, мислите, става?
— Просто някаква глутница кучета.
Градът беше пълен с бездомни псета, повечето идваха от по-отдалечените области, където вече нямаше битки, за да им осигуряват припаси от човешко месо.
Деншичиро ядосано подвикна да не се бавят, но един от учениците се обади:
— Чакайте, нещо нередно става там.
— Идете да видите какво е — нареди Деншичиро и след това сам тръгна начело на групата.
След като Коджиро си тръгна, кучетата се върнаха. Бяха се подредили около Матахачи в четири-пет кръга и вдигаха ужасна врява. Стига животните да бяха способни на по-възвишени чувства, човек можеше да си представи, че сега си отмъщават за смъртта на един от своите другари. Много по-вероятно обаче изглеждаше просто да мъчат жертва, за която усещат, че е в състояние на безпомощност. Всички бяха изгладнели като вълци — с хлътнали кореми, щръкнали нагоре като ножове гръбнаци и остри като от точило зъби.
Матахачи се страхуваше от тях много повече, отколкото по-рано от Коджиро и Гемпачи. Неспособен да използва ръцете и краката си за оръжие можеха да му служат само лицето и гласът.
Отначало простодушно се опита да спори с животните, но реши да смени подхода. Започна да вие като някакъв див звяр. Кучетата се подплашиха и малко се отдръпнаха. Обаче носът му протече и въздействието веднага спадна.
След това отвори очи и уста колкото можеше по-широко и се опита да гледа страшно, успявайки някак си да не мига. Сбърчи лице и подаде навън език, чак колкото да допре с него върха на носа си, но това също бързо го изтощи. Прерови ума си и пак прибягна до това да се прави на един от глутницата, който няма нищо против своите другари. Залая и дори си представи, че има опашка и маха с нея.
Воят се засили и най-близките до него кучета почнаха да се зъбят в лицето му и да му облизват краката.
С надеждата да ги укроти с музика, Матахачи запя един прочут откъс от „Повести от Хейке“, като подражаваше на странстващите певци, които припяват историята под съпровода на лютня.
Със затворени очи и застинало в напрегната гримаса лице Матахачи пееше толкова силно, че почти можеше сам да оглушее.