![Каменният кръг [bg] - Читать Любимую Русскую Полную Книгу 👉 Read-E-Book.com](/uploads/posts/books/9/3/8/7/kamenniyat-krg-bg-download.jpg)
Каменният кръг [bg]
- Автор: Гэблдон Диана
- Серия: Друговремец #3
- Язык: болгарский
- Переводчик: Боряна Даракчиева
- Жанр: Научная фантастика
Электронная книга - «Каменният кръг [bg]». Краткое содержание книги:
— И правилно — казах сухо. Той щеше да прахоса всичко, като гуляе със седмици, и всеки, който го познаваше добре, като Джейми, бе наясно с това.
Иън взел най-големия си син, Джейми, и прекосил Шотландия към залива на тюлените близо до Койгач. За да не се разчуе за съкровището, те не потърсили рибарска лодка, а Младия Джейми плувал до скалата на тюлените, както направил чичо му преди години. Намерил съкровището на мястото му, тръгнал обратно и пристигнал изтощен.
След това поели към Инвърнес и се качили на кораб за Франция, където братовчедът им Джаред Фрейзър, успешен търговец на вино, им помогнал да обменят монетите и скъпоценните камъни тайно и поел отговорността да ги раздаде на якобитите в нужда.
Оттогава три пъти Иън предприемал трудното пътуване до брега с някой от синовете си, всеки път взимали по малка част от скритото съкровище заради някаква нужда. Два пъти парите отишли при приятели във Франция; веднъж защото трябвало да се купят семена за Лалиброх и да се осигури храна за селяните през дълга зима, когато нямало реколта картофи.
Само Джени, Иън и двамата им по-големи синове, Джейми и Майкъл, знаели за съкровището. Заради дървения крак Иън не можел да плува до острова на тюлените, затова трябвало някой от синовете му да го прави. Разбрах, че това е било нещо като ритуал на възмъжаването за Младия Джейми и Майкъл — посвещаването им в голяма тайна. Сега може би беше ред на Младия Иън.
— Не — каза пак Джени, но някак унило. Иън вече кимаше замислено.
— Ще го заведеш ли с теб във Франция, Джейми?
Джейми кимна.
— Да, там е работата. Трябва да напусна Лалиброх и да се махна за малко, заради Лери — не мога да живея тук с теб под носа ѝ — каза ми извинително, — поне докато се омъжи за някой друг. — После погледна пак към Иън.
— Не съм ти казал какво се случи в Единбург, Иън, но мисля, че ще е най-добре да се махна за известно време.
Аз мълчах, опитвах се да смеля новината. Не бях осъзнавала, че Джейми смята да напусне Лалиброх — да напусне Шотландия.
— И какво ще правиш, Джейми? — Джени се бе отказала да се преструва, че шие, и беше отпуснала ръце в скута си.
Той потърка носа си, изглеждаше уморен. За първи ден ставаше и аз тайничко се надявах, че ще се върне пак в леглото преди часове, но той настоя да присъства на вечерята.
— Ами — рече бавно, — Джаред неведнъж ми предлага да ме вземе при него. Вероятно ще остана във Франция поне година. Мислех си Младия Иън да дойде с нас и да учи в Париж.
Джени и Иън се спогледаха, един от онези погледи на отдавна женените двойки, с които провеждат цял разговор за няколко секунди. Накрая Джени наклони глава. Иън се усмихна и хвана ръката ѝ.
— Всичко ще е наред — каза ѝ той тихо и нежно. После се обърна към Джейми.
— Да, вземи го. Това ще е голяма възможност за момчето.
— Сигурна ли си? — попита Джейми сестра си. Тя кимна. Сините ѝ очи блестяха на светлината на лампата и върхът на носа ѝ бе леко зачервен.
— Предполагам, че ще е най-добре да му дадем свобода, докато все още смята, че имаме право на това — каза тя. Погледна към Джейми, после към мен, право в очите. — Но ще се грижите добре за него, нали?
39.
Изгубен и оплакван от вятъра
Тази част на Шотландия не приличаше на зелените долини и езера близо до Лалиброх, както и на тресавищата на Северен Йоркшир. Тук буквално нямаше дървета; само обширни, осеяни полета с канари, които се издигаха в скали, които докосваха ниското небе и изчезваха внезапно в пелени от мъгла.
Когато наближихме крайбрежието, мъглата се сгъсти, като се спускаше по-рано следобед и се задържаше по-дълго сутринта, така че само час-два по пладне беше ясно. Поради това напредвахме бавно, но нямахме нищо против, освен Младия Иън, който бе извън себе си от вълнение, нетърпелив да пристигнем.
— Колко далече е от брега до острова на тюлените? — попита той Джейми за десети път.
— Четвърт миля — отвърна чичо му.
— Мога да преплувам толкова — повтори момчето, за десети път. Ръцете му стискаха здраво юздите, а кокалестата му челюст беше стисната решително.
— Да, знам, че можеш — увери го търпеливо Джейми. Погледна ме, в ъгълчето на устата му бе скрита усмивка. — Но няма да има нужда; просто плувай право към острова и течението ще те подхване.
Момчето кимна и замълча, но очите му блестяха от вълнение.
Сушата над залива беше покрита с мъгла и пуста. Гласовете ни отекваха странно в мъглата и скоро спряхме да говорим, защото бе някак зловещо. Чувах лая на тюлените далече долу, той се носеше и смесваше с бумтенето на прибоя, затова от време на време звучаха като моряци, които си подвикват в морето.