Златният бряг [bg]

Белароса забоде парче сирене на върха на ножа и го поднесе под носа ми.

— Вземи. Дразниш ме, като ме гледаш как ям. Mangia.

Взех сиренето и отхапах от него. Не беше лошо, но вонеше.

Белароса ме наблюдаваше със задоволство.

— Как е?

— Molto bene.

Не само че бяхме съучастници — престъпници, но започвахме да говорим и да миришем еднакво.

След като помълча няколко минути, той се обърна към мен:

— Виж, знам, че си ядосан за някои неща, разбираш ли, неща, които си мислиш, че съм ти направил, като онази работа с Мелзър например. Но, както ти бях казал веднъж, понякога не можеш да си върнеш. Понякога трябва да понесеш удара и да се радваш, че не си успял да паднеш. А следващия път ще бъдеш малко по-твърд и малко по-умен.

— Благодаря ти, Франк. Не осъзнавах колко много си направил за мен.

— Аха. Сега вече знаеш.

— Не ми прави повече услуги. Окей?

— Окей. Но ето ти още няколко безплатни съвета. И ти не ми прави подобен род услуги. Не говори с хора като онази репортерска курва и дори не си помисляй да търсиш начини да изравниш резултата. Казвам ти го за твое добро. Защото ми харесваш и невинаги искам да ти се случи нищо лошо.

— Виж, Франк, аз не съм склонен да отмъщавам, както си ти. Приех удара и си взех бележка, както каза. Но ако реша да си отмъщавам за онази работа с Мелзър и за другите неща, гарантирам ти, че няма да разбереш откъде ти е дошло. Затова слагаме на миналото пепел, довършваме започнатата работа и се разделяме приятелски. Capisce?

Той дълго ме гледа, след това каза:

— Аха, ти си достатъчно умен, за да ме застреляш, но не си достатъчно твърд.

— Прецакай ме още веднъж, и ще видим.

— Така ли?

— Така.

Личеше, че не е много доволен от мен, но поразмисли върху това и каза:

— И понеже не възнамерявам да те прецаквам повече, значи никога няма да видим. Окей?

— Разбира се.

Той протегна ръката си и аз я поех. Стиснахме си ръцете, но не бях сигурен за какво, а вероятно и той не знаеше. Нито пък ми вярваше, че не искам да му отмъстя, а и аз не вярвах, че няма пак да ме прецака още първия път, когато има интерес да го направи. Но въпреки това, докато наближавахме изхода от шосето за бърз трафик към Латингтаун, Белароса каза в дух на помирение:

— Знаеш ли какво, ела довечера на вечеря вкъщи. Имаме много храна. Анна е поканила няколко души. Само роднини. Никакви хора от бизнеса.

— Нима с теб сме роднини?

— Не, но е чест да те поканят на семейно събиране.

— Благодаря — казах аз неопределено.

— Сюзън също е поканена. Мисля, че Анна вече е говорила с нея. — След това добави: — Ей, хрумна ми нещо. Защо не наречем това събиране за картината? Всички, които искам да я видят, ще бъдат там. Хайде да го направим.