Златният бряг [bg]

Прибрах писмото в чекмеджето на бюрото си и отидох в кухнята. Ние си имаме семеен съобщителен център, известен в миналото като дъска за обяви, но единственото съобщение на нея гласеше: „Занзибар, ветеринар, вторник сутринта.“ Майната му на Занзибар. Той не може дори да чете, а и без това не се допуска в кухнята.

Качих се с куфара си на горния етаж и влязох в предишната семейна спалня, сега спалнята на любовницата, и хвърлих куфара си в ъгъла. Преоблякох се в дънки, доксайдки и спортна фланелка и отидох в банята. Устата ми още миришеше на онова сирене, затова се нажабурих с ментова вода, но не ми помогна. Веществото бе влязло в кръвта ми.

Излязох от къщата и се качих в мустанга, който ми беше малко трудно да запаля, след като не беше каран известно време. Джордж Алърд наистина беше мъртъв. Най-сетне двигателят заработи и аз тръгнах надолу по алеята. Възнамерявах да отида да си видя лодката, но докато наближавах вратарската къщичка, Етел излезе от нея и застана на пътя, облечена в неделната си рокля на цветя. Спрях мустанга и излязох от колата.

— Здравей, Етал.

— Здравейте, мистър Сатър.

— Как си?

— Горе-долу — отвърна тя.

— Изглеждаш добре.

Всъщност не изглеждаше добре, но аз умея да говоря с наскоро овдовели жени, със сираци и недъгави.

— Не е моя работа да казвам това, мистър Сатър — рече тя, — но смятам, че пресата е несправедлива към вас.

Етел Алърд ли беше това? Тя ли използва онзи Джорджизъм „не е моя работа да казвам това“? Очевидно тази жена бе обладана от духа на съпруга си.

— Много мило от твоя страна, че мислиш така — отвърнах аз.

— Това сигурно е много тежко за вас, сър.

Малко оставаше да обърна очи към небето да видя дали Джордж не се усмихваше оттам.

— Съжалявам за неприятностите, които всичко това ти е създало, що се отнася до неканените посетители.

— Няма нищо, сър. Това ми е работата.

(Нима?)

— Въпреки това оценявам търпението ти. Опасявам се, че това може да продължи още известно време.