Аз, вещицата

Сара сложи свещ върху голямата маса в работната стая.

— Запали я — нареди тя и се обърна към неописуемо зацапания учебник по магия.

Това беше просто упражнение, по силите дори на вещица в детска възраст. Когато обаче заклинанието излезеше от устата ми, или свещта само димеше без да пламне, или нещо друго се подпалваше. Този път опожарих китка лавандула.

— Не можеш просто да произнесеш думите, Даяна — скара ми се Сара, след като потуши пламъците. — Съсредоточи се. И го направи отново.

Опитах пак, и отново, и отново. Само веднъж фитилът на свещта леко припламна.

— Не става така. — Ръцете ми изтръпнаха и ноктите ми посиняха. Бях готова да закрещя от нерви.

— Щом можеш да предизвикаш вещерски огън, значи можеш да запалиш и свещ.

— Ръцете ми се движат по начин, който ви напомня за друга вещица, способна да запали вещерски огън. Не е същото, а и магиите са по-важни от всичко това тук — казах аз и посочих учебника.

— Магията не е единственият отговор на всичко — отвърна троснато Сара. — Все едно да режеш хляб с електрически трион. Понякога и обикновеният нож е достатъчен.

— Нямаш много високо мнение за магиите, но аз ги усещам вътре в себе си, те искат да излязат навън. Някой трябва да ме научи как да ги овладея.

— Аз не мога. — Гласът на Сара бе пълен със съжаление. — Не съм родена с дарбата да предизвиквам вещерски огън. Но поне мога да се погрижа да се научиш да палиш свещ с едно от най-простите заклинания, които някога са измисляни.

Сара беше права. Но ми отне толкова много време да овладея магията, а заклинанията нямаше да ми свършат работа, ако от мен отново потечеше вода.

Върнах се към свещта и започнах да произнасям думите, а Сара се зарови в учебника за нови предизвикателства.

— Това е добро — каза тя и ми посочи страница, изцапана с кафяво, зелено и червено. — Заклинанието създава така нареченото ехо — точно копие на нечии думи, изречени на друго място. Много е полезно. Да го опитаме.

— Не, нека си починем. — Извърнах се и понечих да пристъпя.

Само след една крачка се озовах в ябълковата горичка.

А Сара крещеше:

— Даяна, къде си?

Матю изскочи от вратата и се втурна по стъпалата на верандата. Орловият му поглед ме намери лесно и той се озова до мен само с няколко бързи крачки.

— Какво става? — Държеше ме за лакътя, за да не избягам.

— Имах нужда да се махна от Сара. Само пристъпих и се озовах тук. Същото се случи и на алеята предната нощ.

— Да не си имала нужда и от ябълка? Не можеше ли просто да отидеш до кухнята? — По устните му заигра усмивка.

— Не — отвърнах едносрично.

— Прекалено много неща за прекалено кратко време, а?

— Не съм добра във вещерския занаят. Прекалено е…

— Точен? — довърши.

— Иска прекалено много търпение — признах аз.

— Вещерството и заклинанията може да не са любимите ти оръжия — каза той тихо и погали вирнатата ми брадичка с опакото на дланта си, — но ще ги научиш. — Заповедническата нотка беше едвам доловима, но я имаше. — Да ти намерим нещо за ядене. То винаги те прави по-сговорчива.