Аз, вещицата

— Хайде — подкани ме той, защото се затрудняваше да върви толкова бавно.

— Не! — Правех все по-малки и по-бавни крачки. — Ние сме просто една нормална двойка, която се разхожда преди вечеря.

— Ние сме най-ненормалната двойка в целия щат Ню Йорк — отбеляза горчиво Матю. А с тази скорост дори няма да се изпотиш.

— Какво имаш предвид? — При предишните ни разходки бе станало ясно, че вълчата природа на Матю обичаше да скита из гората. Винаги намираше нови начини да си играе с магическите ми способности, за да може обучението да не е досадно. Скучните неща оставяше на Сара.

— Гоненица. — Стрелна ме с палав поглед, на който ми бе невъзможно да устоя, и се втурна с истински взрив от сила и бързина. — Хвани ме.

Аз се засмях и хукнах след него. Стъпалата ми се отделиха от земята. Опитах се да си представя ясно как достигам широките му рамене и ги докосвам. Скоростта ми се увеличи, когато видението се изчисти, но от сръчността ми можеше още много да се желае. Използвах едновременно умението си да летя и да получавам видения, и то при висока скорост. Накрая се спънах в един храст. Но Матю ме хвана, преди да падна на земята.

— Миришеш на свеж въздух и дим от запалени дърва — установи той, след като завря нос в косата ми.

Имаше някаква аномалия в гората, усещах го, без да виждам нищо специално. Личеше си по пречупването на избледняващата светлина, витаеше някаква предопределеност, някакво тъмно намерение. Завъртях глава.

— Тук има някой — казах.

Вятърът не духаше към нас. Матю вдигна глава и се опита да улови миризмата. Разпозна я с едно дълбоко вдишване.

— Вампир — прошепна и ме хвана за ръката. Притисна ме към ствола на един дъб.

— Приятел или враг? — попитах с разтреперан глас.

— Изчезвай. Веднага! — Матю извади телефона си и натисна само един бутон. Набра Маркъс. Изруга, когато чу съобщението на гласовата поща.

— Някой ни следи, Маркъс. Излез веднага! — Прекъсна линията и натисна друго копче, което отвори екрана за писане на съобщения.

Вятърът се промени и кожата около устата му се опъна.

— Господи, не! — Пръстите му се задвижиха по бутоните на телефона и написаха две думи, преди да хвърли апарата в храстите. „Помощ. Жулиет.“

Обърна се и ме сграбчи за раменете.

— Върви да се занимаваш в работната стая. Връщай се веднага в къщата. Незабавно! Не те моля, Даяна. Нареждам ти.

Краката ми бяха като залепнали за земята и отказваха да помръднат.

— Не знам как. Не мога.

— Ще го направиш. — Матю ме бутна към дървото и постави ръцете си от двете ми страни. Беше с гръб към гората.