Поулгара — магьосницата
- Автор: Эддингс Дэвид, Едингс Лий
- Серия: belgariad/mallorean #2
- Язык: болгарский
- Переводчик: Анелия Янева
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Поулгара — магьосницата». Краткое содержание книги:
Кацнах да пренощувам в клоните на едно дърво в астурианския лес на юг от река Камаар. Още с първите лъчи на слънцето отново бях на път. Преди да спра за нощувка на следващата вечер, вече бях прелетяла над Мимбре и Толнедра.
В Стис Тор беше влажно, а аз мразя места, където въздухът може да се реже с нож. Кацнах да си почина на едно дърво пред ярките градски стени в столицата на хората змии. Докато отдъхвах от пътя, обмислих и начина си на действие. Отказах се да приема своята любима форма — совите не са разпространен вид в Нийсия, пък и белите птици ясно си личат през нощта. Отговорът на моите колебания беше твърде прост, но въпреки това не се поддадох на първия порив. Сигурна съм, че прилепите са много работливи животинки, при това са прилежни и усърдни, пък и майките им сигурно много ги обичат. Въпреки това аз имам предразсъдъци към тях. Лицата им са толкова грозни! Накрая изчатках с човка и промених своята форма.
Признавам, трябваше ми време, докато свикна с новия си вид. Полетът на прилепа изобщо не прилича на летенето на птиците. Перата понякога може и да причиняват неудобства, но те значително улесняват летежа. Прилепът буквално трябва да си пробива път през въздуха и непрестанно да балансира. След не малко време овладях и този метод. Много по-трудно ми беше да привикна да се ориентирам по отразените звуци обаче. Давате ли си сметка как го правят прилепите? Те не пищят просто заради удоволствието от пищенето. Тези животинки могат да летят в непрогледен мрак, без да се сблъскат с препятствията по пътя си. Представа си нямате колко остър слух имат! Щом приех тяхната форма, аз вече чувах свиренето на комар от стотици метри.
Размахах ципестите си криле във въздуха, прелетях над отвратително боядисаната градска стена и взех да правя кръгове над наситената с тежки аромати градина, която заобикаляше гротесковия палат в центъра на Стис Тор. Накрая кацнах с главата надолу под една ужасна фигура върху фриза на двореца, родена очевидно от наркотизираното съзнание на някой обезумял скулптор. Известно време гледах как различни дворцови служители се суетяха напред-назад през огромната врата. Всички те бяха доста закръглени и сред тях не забелязах нито един с брада и мустаци. Така и не успях да разбера смисъла на нийсанския обичай всички придворни на Змийската кралица да са евнуси. Като се имат предвид щенията на цялата поредица Селмисри, това най-малкото е доста разточителна приумица.
Докато висях надолу с главата, обаче, започнах да преосмислям доскорошната си ненавист към прилепите. Муцуните им може и да са грозни, а разчленените им крила — неизящни и непохватни, но ушите им компенсират всички тези недостатъци. Чувах всяка дума, която евнусите произнасяха в палата. Долавях дори сухото шумолене на змийските кожи, когато влечугите се гърчеха из тъмните ъгли. Това доста ме поизнерви. Прилепът все пак е гризач, а гризачите са основна храна за всички видове влечуги.
— Това е пълен абсурд, Рисус — казваше в това време един евнух с обръсната глава на своя спътник. — Тя не може ли поне да чете? — Гласът му беше богат контраалт.
— Убеден съм, че може — отговори Рисус, — но сега умът й, или поне това, което е останало от него, е зает с други неща.
— Дали нейните учители са я предупредили, че ангараките са опитвали този ход и преди? Как може да е толкова лековерна, та да повярва, че един бог иска да се ожени за нея?!
— Цялото й възпитание се основава на това, че Иса иска да се ожени за нея, Салас. А след като един от боговете копнее за нея, тогава защо и друг да не се поддаде на това желание?
— Всички знаем какво е станало предния път, когато една от кралиците се е хванала в ангаракския капан — изфуча Салас. — Тоя приятел Ашарак се опитва да я натика в него и отново ще се случи същото! Някой ден алорните пак ще започнат да се промъкват през покривите ни като същински маймуни, ако нещата продължават по този начин.
— Ти наемаш ли се да й повториш всичко това?
— Не и аз, Рисус. Нейната любима змия точно сега си сменя кожата и е страшно раздразнителна, а аз не мечтая да умра по този начин.
Рисус сви рамене.
— Отговорите се набиват на очи навсякъде около нас, Салас. Ашарак все някога ще посегне да яде или да пие. — Той поклати глава. — Ето това ме обърква най-много. Наръсих всички негови блюда и примесих виното в бутилките, до които се докосва, с толкова много сарак, че би могъл да усмърти цял легион, но той отказва да сложи в уста каквато и да било храна.
— А опита ли с одек? — попита Салас. — Той попива направо през порите на кожата.