Сага за Форсайтови
- Автор: Голсуорси Джон
- Язык: болгарский
- Переводчик: Невена Розева
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Сага за Форсайтови». Краткое содержание книги:
Но под британската сдържаност и благопорядъчност тлеят страсти и се заплитат сложни, бурни, а понякога и гибелни отношения. Външно хладният Соумс Форсайт е болезнено влюбен в съпругата си Айрин, която не отвръща на чувствата му, осъзнавайки, че бракът й е бил грешка. Сърдечната и всеотдайна Джун, племенница на Соумс, копнее да се посвети изцяло на годеника си, архитекта Филип Босини, и да му бъде опора в творческия път. Но между Айрин и Босини възниква непреодолимо привличане — последвалите от него трагични събития променят не една съдба и стават причина за още драми на фона на дълга и мъчително сподавяна вражда между двата клона на рода.
Творбата обхваща период от над трийсет години, изгражда десетки паметни образи и отразява не само човешките съдби, но и променящите се нрави и стойности, конфликта между собственическото чувство и поривите към любовта и освободеността на изкуството, разчупването на традициите и прехода към модерната епоха. Дълбока, неизмерно увлекателна и художествено издържана, трилогията е най-знаменитата семейна сага в световната литература.
Щом не й забраняваше да замине, очевидно трябваше да я настани колкото се може по-добре, затова отиде в града заедно с Джун. Било поради нейната настойчивост, било защото чиновникът, при когото отидоха, беше съученик на Джолиън, получиха разрешение Холи да остане в единичната каюта. На другата вечер той ги изпрати на гара Сърбитън190, където се разделиха с него, снабдени с достатъчно пари, диетични храни и банкови чекове, без каквито нито един Форсайт не пътува.
Върна се в Робин Хил в звездна нощ, седна да вечеря късно, обслужван особено внимателно от прислугата, която искаше да му докаже своето съчувствие, и изяде най-добросъвестно всичко, за да изтъкне, че цени това съчувствие. Но с истинско облекчение излезе да изпуши пурата си на терасата с плочките — така изкусно подбрани по цвят и по форма от Босини, — докато нощта го обгръщаше отвред: прекрасна нощ, едва шепнеща в дърветата, почти мъчително уханна. Тревата беше овлажняла от роса, та той остана на терасата да се разхожда по каменните плочки, докато най-после му се стори, че е заедно с другите двама Джолиъновци и, когато стигнаха до края, не се обръщаха кръгом, а извиваха под прав ъгъл, така че баща му оставаше винаги откъм къщата, а синът му — откъм края на терасата. И двамата го придържаха леко; не смееше да вдигне ръка към пурата, за да не ги обезпокои, и тя изгаряше полека, посипвайки с пепел дрехите му, докато накрая опари устните му и той усети, че ръцете му изстиват. Разхождали се бяха те… тримата Джолиъновци, в един Джолиън!
Спря се, неподвижен, заслушан в шумовете — файтон по шосето, далечен влак, лая на кучето от фермата на Гейдж, шепота на листата, свирката на коняря. Колко звезди горе… Светли, безгласни и далечни! Нямаше още луна! Само толкова светлина, колкото да зърне тъмните листа и остриетата на ирисите покрай терасата — неговото любимо цвете, чиито извити, сгърчени листенца имаха цвета на нощта. Обърна се към къщата. Огромна, неосветена, без никой друг освен него в цялото крило! Жестока самота! Не можеше да живее тук съвършено сам! А защо ще се чувства самотен, докато съществува красотата? Отговорът — като в някаква глупава гатанка — беше: защото се чувства. Колкото по-пълна е красотата, толкова по-пълна е и самотата; красотата се крепи на хармония, хармонията — на единение. Красотата не може да утеши, ако й е отнета същността. Той не можеше да се радва на тази влудяващо страстна нощ, с цъфнали лози под звездното сияние, с ухание на трева и мед, докато тази, която беше за него олицетворение на красотата, нейно въплъщение и същност, беше далеко… окончателно отделена сега по силата на благоприличието и почтеността.
Спа много малко, като се стараеше да се примири — нещо, почти недостижимо за един Форсайт, свикнал от детинство на самостоятелност и охолство. Но призори задряма и сънува странен сън.
Намираше се на сцена с невероятно висока и разкошна завеса — висока до самите звезди и разгърната в полукръг до рампата. Самият той беше съвсем дребен — неспокойна черна фигурка, която сновеше насам-натам; а най-чудното беше това, че тази фигурка приличаше и на него, и на Соумс; и той не само действаше, но и наблюдаваше. Това същество — самият той и Соумс — се опитваше да намери изход от затворилата го тежка и тъмна завеса. Няколко пъти мина през нея, докато най-после зърна с радост някакъв тъничък процеп — дълга, красива пролука с цвета на перуника, далечно, неизразимо видение от рая. Когато побърза да мине през нея, завесата се затвори внезапно. Горчиво разочарован, той — или може би Соумс? — продължи напред. Процепът се появи отново в отдръпващата се завеса и пак веднага се затвори. Това продължи до безкрай, без да може да мине, докато най-после се събуди, шепнейки името на Айрин. Сънят го разстрои ужасно, особено това сливане със Соумс.
На другата сутрин, разбрал, че не може да работи, прекара няколко часа в езда с коня на Джоли, за да се умори. На втория ден реши да отиде в Лондон, за да види дали ще получи разрешение да последва дъщерите си в Южна Африка. Започнал бе вече да събира вещите си на другата сутрин, когато получи следното писмо:
„Грийн хотел, Ричмънд
13 юни
Драги Джолиън — ще се изненадате, като узнаете колко близо съм до Вас. В Париж стана невъзможно… и се върнах тук, за да бъда близо до Вашите съвети. Много бил желала да Ви видя. Откакто напуснахте Париж, едва ли съм видяла човек, с когото бих могла да поговоря. Добре ли сте Вие и синът Ви? Никой не знае, надявам се, че съм тук.