Сага за Форсайтови
- Автор: Голсуорси Джон
- Язык: болгарский
- Переводчик: Невена Розева
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Сага за Форсайтови». Краткое содержание книги:
Но под британската сдържаност и благопорядъчност тлеят страсти и се заплитат сложни, бурни, а понякога и гибелни отношения. Външно хладният Соумс Форсайт е болезнено влюбен в съпругата си Айрин, която не отвръща на чувствата му, осъзнавайки, че бракът й е бил грешка. Сърдечната и всеотдайна Джун, племенница на Соумс, копнее да се посвети изцяло на годеника си, архитекта Филип Босини, и да му бъде опора в творческия път. Но между Айрин и Босини възниква непреодолимо привличане — последвалите от него трагични събития променят не една съдба и стават причина за още драми на фона на дълга и мъчително сподавяна вражда между двата клона на рода.
Творбата обхваща период от над трийсет години, изгражда десетки паметни образи и отразява не само човешките съдби, но и променящите се нрави и стойности, конфликта между собственическото чувство и поривите към любовта и освободеността на изкуството, разчупването на традициите и прехода към модерната епоха. Дълбока, неизмерно увлекателна и художествено издържана, трилогията е най-знаменитата семейна сага в световната литература.
Изражението а мистър Полтид в този миг беше наистина несравнимо. Съвсем ясно заявяваше: „А как мислите? Но това е една чисто професионална осведоменост, уверявам ви, и моля да я извините.“ Той махна едва доловимо с ръка, сякаш искаше да каже: „Какво ли… не се случва на човека.“
— Много добре — продължи Соумс, като овлажни устни. — Излишно е, значи, да говорим повече. Ще поверя делото си на Линкман и Лейвър от Бъдж роу. Не ще искам от вашите хора свидетелски данни, но бъдете добър в пет часа да предадете данните си на адвокатите, като продължавате да пазите най-строга тайна.
Мистър Полтид притвори очи, за да изрази пълното си съгласие.
— Драги сър… — започна той.
— Убеден ли сте — запита с неочаквана заинтересованост Соумс, — че данните са достатъчни?
Мистър Полтид едва забележимо сви рамене.
— Можете да опитате — промълви той — с това, което имаме; и, като се вземе предвид човешката природа, може да се опита.
— Ще потърсите мистър Линкман. Благодаря, не ставайте.
Не би могъл да понесе мистър Полтид да се озове по обичая си между него и вратата. Щом излезе на слънчевия Пикадили, изтри чело. Най-лошото бе минало… С непознатите ще бъде по-леко. Върна се в Сити да довърши останалото.
Вечерта, докато наблюдаваше на Парк Лейн как баща му вечеря, той бе обзет отново от копнежа за син… който ще го наблюдава как вечеря, когато остарее; когото ще държи на колене, както Джеймс го бе държал някога; собствен син, който ще може да го разбира, защото ще бъде същата плът и кръв… да го разбира и утешава, да стане по-богат и по-културен от самия него, защото ще започне живота си много по-охолно. Да остарее… като слабия, побелял, крехък, но жилав мъж, седнал отсреща… Да остарее съвършено сам с богатствата, които трупа; да не се стреми към нищо, защото богатството му е без бъдеще и ще остане за ръцете, устата и очите на хора, които той не и иска да знае! Не! Този път ще отиде докрай, ще се освободи, за да се ожени, да има син, когото ще отгледа, преди да заприлича на престарелия си баща, поглеждащ замислено ту десерта, ту сина си.
В това настроение отиде да спи. Но, затоплен в тънките ленени чаршафи от запасите на Емили, той бе обзет от мъчителни спомени. Представи си Айрин, почти почувства близостта на тялото й. Защо извърши глупостта да я види пак, да попадне отново в този порой, да се измъчва с мисълта, че тя е с оня приятел, с оня крадец!
Летен ден
Мисълта за сина му рядко напускаше Джолиън в дните след първата му разходка в Ричмънд парк. Не бе получил вече никаква вест; запитванията във Военното министерство не изясниха нищо; писмо от Джун или Холи можеше да очаква най-рано след три седмици. През тия дни той почувства колко недостатъчни са спомените му за Джоли, какъв дилетант е бил като баща. Нямаше нито един спомен за някакво скарване или помирение, защото не бяха се карали; за нито един сърдечен разговор — дори когато бе умряла майката на Джоли. Само една полушеговита обич. Прекалено много се бе страхувал да не се обвърже някак, да не загуби своята свобода, да не наруши свободата на сина си.
Усещаше успокоение само в присъствието на Айрин, при все че то беше страшно усложнено от растящото съзнание за раздвоението на чувствата му между нея и Джоли. С Джоли беше свързано съзнанието му за продължение на рода и за общественото верую, което бе усвоил дълбоко на младини, както и по-късно, когато синът му следваше в колежа и университета… съзнанието, че бащата и синът не бива да изневерят на това, което очакват един от друг. С Айрин го свързваше радостта му от красотата и природата. А сякаш все по-малко и по-малко разбираше кое от двете чувства е по-силно. От това вцепенение обаче бе събуден грубо в деня, когато — на тръгване за Ричмънд — бе пресрещнат от младеж с познато лице, на велосипед, който приближи с лека усмивка.
— Мистър Джолиън Форсайт, нали? Благодаря ви.
Подаде му един плик и изчезна с велосипеда. Изненаданият Джолиън отвори плика.
„Върховен съд за морски, наследствени и бракоразводни дела. Форсайт срещу Форсайт и Форсайт!“ Чувството за срам и отвращение бе последвано от реакцията: „Нали тъкмо това желаеш, защо си недоволен?“ Сигурно и тя е получила същото известие. Трябваше веднага да я види. По пътя обмисляше предложението. Смешна история, защото каквото и да се говори в писанието за сърцата, за да се задоволи законът, трябва нещо повече от копнежи. Те биха могли прекрасно да се защитят при това дело, или поне да направят опит да се защитят. Но тази мисъл беше противна на Джолиън. Ако не я обладаваше на дело, той все пак я бе пожелал, а знаеше, че и тя е готова да отиде при него. Лицето й му показваше това. Не преувеличаваше чувството й. Тя бе преживяла своята голяма любов, а на неговата възраст не можеше да се очаква, че ще се влюби в него. Но тя му вярваше, обичаше го, навярно чувстваше, че ще й бъде опора. Сигурно не ще му поиска да се защитава по това дело, като знае, че я обожава! Тя не притежаваше, слава богу, тази вбесяваща английска добросъвестност, която се отказва от щастието само за да изпита задоволството от отказа. Трябваше да се радва на тази възможност да се освободи… След седемнадесет години мъртвешки живот! Колкото до скандала — маслото беше вече налято в огъня! И да се опитат да се защитят, не ще заличат петното! Джолиън чувстваше нещо, което би изпитал всеки Форсайт, чийто частен живот е застрашен: щом законът налага да го обесят, то поне да има за какво! Освен това да застане пред съда и да дава показания под клетва, че нито с действие, нито с дума са признали любовта си, му се струваше много по-унизително, отколкото да приеме мълчаливо позора, че е прелюбодеец… много по-унизително с оглед на личното му чувство, а еднакво лошо и тежко и за децата му. Ужасяваше го мисълта да обяснява пред един съдия и дванайсет души — обикновени англичани — срещите в Париж и разходките в Ричмънд парк. Противно му беше грубото, лицемерно порицание в цялото съдопроизводство; вероятността да не им повярват… самата мисъл да види жената, която беше за него олицетворение на естествеността и красотата, застанала пред тия мнителни, алчни погледи Не, не! Да се защитава би значело само да създаде развлечение за лондончани и да увеличи продажбата на вестниците. Хиляди пъти по-добре е да приеме, каквото му пращат Соумс и боговете.