Бавачката на ангели [bg]

Не мислеше и за пожара. Но затвореше ли очи, си спомняше паниката, спомняше си дима, изгарящ дробовете ѝ, както и горещината, предвещаваща болката, която щеше да изпита, ако огънят изгори кожата ѝ. Спомняше си и прекрасното чувство, което я обзе, когато най-накрая се предаде.

Затова, насочила поглед напред и използвайки повече сила от необходимото, тя се концентрира върху разковаването на ръждивите пирони от напречните греди под дъските. След известно време обаче мислите все пак се завъртяха в главата ѝ. Кой би искал да ги нарани и защо? Отново и отново си задаваше този въпрос, но размислите ѝ не водеха до никъде. Нямаше такъв човек. Освен те самите. На няколко пъти си беше мислила, че щеше да бъде по-добре, ако вече не беше между живите. Знаеше, че и Мортен си е мислил същото за себе си. Но всички хора в обкръжението им бяха демонстрирали единствено съчувствие. Нямаше злонамереност или омраза, само разбиране. В същото време не можеше да пренебрегне факта, че някой явно се бе промъкнал в мрака с идеята да ги изгори живи. Мислите продължиха да се реят в главата ѝ и тя спря, за да избърше потта от челото си.

– Адски е топло тук – каза Мортен, хвърли чука на пода и от удара се разхвърчаха трески.

Беше се съблякъл до кръста и сега тениската висеше на дърводелския му колан.

– Внимавай да не ти влезе нещо в окото.

Ева огледа тялото му, огряно от слънчевата светлина, която нахлуваше през мръсните прозорци. Мортен изглеждаше по същия начин, както когато се събраха. Слабо, жилаво тяло, по което така и не се бяха появили мускули, въпреки тежкия физически труд. Самата тя беше изгубила женските си форми през последната половин година. Апетитът ѝ съвсем беше изчезнал и бе свалила поне десет килограма. Не знаеше колко точно, не си правеше труда да се претегли.

Известно време работиха мълчаливо. Една муха се блъскаше ядосано в прозореца и Мортен отиде да го отвори. Времето беше съвсем безветрено и отвореният прозорец не ги разхлади, но поне мухата отлетя и вече не се налагаше да слушат упоритото ѝ бръмчене.

През цялото време докато работеха, Ева долавяше духа на миналото. Историята на къщата бе попила в стените. Виждаше пред себе си всички деца, които бяха идвали в колонията през лятото, за да дишат чист въздух и да се каляват, както пишеше в един стар брой на „Фелбака-Бладет“, който Ева бе намерила в къщата. Имотът бе имал и други обитатели, включително баща ѝ, но по някаква причина мислите ѝ все отиваха към децата. Какво ли приключение е било за тях да се отделят от мама и татко и да бъдат настанени тук заедно с други деца, които не познават. Слънчеви дни и къпане в солена вода, правила и ред, примесени с игри и лудуване. Ева можеше да чуе смеха им, но също и писъците. В статията пишеше, че може би не всичко е било толкова идилично и дори се споменаваше, че е имало подаден сигнал за малтретиране. Понякога се чудеше дали писъците идваха единствено от децата от колонията, или това, което долавяше в къщата, се смесваше със собствените ѝ спомени. В звуците имаше нещо плашещо познато, но Ева знаеше, че е била твърде малка, за да си спомня нещо от времето, когато семейството ѝ е живяло тук. Ако това действително бяха спомени, то те не бяха нейни, а на къщата.