Краят на дъгата [bg]

— Зная, че се упражняваш, Хуан. Покажи ни какво си подготвил.

„Хуан“ се изправи и излезе на подиума. Беше хлапето, което си говореше с възрастните в часа по конструиране. Според Робърт момчето беше посредствено, от типа, който по негово време завършваше проформа. Но в двадесет и първи век некомпетентността не беше извинение и Чумлиг явно имаше сериозни очаквания. Момчето се поколеба и започна да размахва ръце — без видим ефект.

— Не знам… все още не съм готов.

Учителката кимна търпеливо и му махна да продължи.

— Добре. — Хлапето присви очи и движенията му станаха още по-хаотични. Това не беше точно танц, а и момчето не говореше, но Чумлиг се облегна и кимна. Повечето от класа наблюдаваха пантомимата с внимание и Робърт забеляза, че сякаш клатят глави в такт с музика.

„По дяволите!“ Още невидими глупости. Робърт погледна магическия си лист и си поигра с локалните настройки. Интернет Експлорър беше почти такъв, какъвто го помнеше, но имаше и доста нови опции. Той поразгледа и докосна надписа „Представяне на Хуан Ороско.“ Първата страница беше текстов коментар на изпълнението на Ороско. Нещо от типа на бележките, които си разменяха учениците. Робърт натисна втория избор. Тук момчето стоеше на концертна сцена. През прозорците се откриваше гледка към града, сякаш от висока кула. Робърт задържа ръба на листа и чу звук. Беше тихо и слабо в сравнение със системите вкъщи, но… беше музика. Малко приличаше на Вагнер, но после премина в нещо като марш. Около образа на момчето се оформяха дъги. При всяко размахване на ръцете му се появяваха пухкави бели порове. Целият клас се засмя. Хуан също се смееше, но не спираше да ръкомаха. Поровете покриха пода, а музиката стана френетична. Съществата се превърнаха в снежинки и образуваха миниатюрни вихрушки. Момчето забави ритъм и музиката заприлича на приспивна песен. Снегът постепенно се стопи и мелодията замря. Сега вече листът на Робърт показваше същото нормално дете, което стоеше пред класа в реалността.

Зрителите заръкопляскаха учтиво. Един-двама се прозяха.

— Много добре, Хуан! — каза Чумлиг.

Беше впечатляващо, като повечето реклами от двадесети век, които Робърт беше виждал. В същото време беше някак несвързано, боклук, натъпкан със спецефекти. Прекалено много технология, прекалено малко талант.

Чумлиг обсъждаше с класа детайлите от произведението на Ороско, след което предложи на момчето да се обедини с някого и да прибавят към композицията думи.

Робърт огледа скришно стаята. Прозорците гледаха към изсъхналите есенни хълмове. Навън грееше слънце и подухваше лек ветрец. Можеше да чуе децата, които си играеха на поляната. Отвътре стаята представляваше евтина пластмасова конструкция без никаква естетическа стойност. Да, училището беше лесно, но също така убийствено скучно. Трябваше да преразгледа някои от поемите си по темата.

Принудителното ограничение. Безкрайното слушане на глупости, докато целият свят те зове навън.