Земя на славата [bg]

Цезар нареди на най-способния от испанските квестори да поеме мястото му в промеждутъка, докато Рим не избере някой друг от синовете си. Даде му печата на крепостта и отново се хвърли в денонощна работа: понякога не спеше по три денонощия и почти припадаше от изтощение. Но след кратка почивка ставаше и започваше отново. Всички напрегнато чакаха резултата от работата му.

Рано една сутрин Брут отиде при него. Лагерът още беше тих и смълчан. Потропа на вратата и влезе, след като Юлий изсумтя някакъв отговор.

Юлий седеше зад покритото с карти и восъчни плочки писалище — десетки други лежаха на пода в краката му. Щом видя Брут, се изправи. За момент студенината помежду им сякаш спираше думите. И за двамата навиците на приятелството вече бяха ръждясали.

Брут преглътна с мъка и каза:

— Извинявай.

Юлий мълчеше. Гледаше го. Лицето му беше като на непознат. Нямаше нищо от приятелството, което толкова липсваше на Брут. Той опита отново:

— Държах се като пълен глупак, но ти ме познаваш прекалено добре, за да оставиш нещата да продължават така. Аз съм ти приятел. Твоят меч, нали помниш?

Юлий кимна. После каза тихо.

— Обичам Сервилия. Бих го казал първо на теб, но нещата помежду ни се развиха прекалено бързо. Сериозно. Отношенията ни са нещо лично. Няма да ти давам обяснения за тях.

— Когато ви видях… — започна Брут.

Юлий твърдо вдигна ръка.

— Не. Не искам да слушам. Това е приключено.

— Богове, няма да ме улесниш, нали? — каза Брут и поклати глава.

— Няма. Няма да ти е лесно. Грижа ме е за теб, повече отколкото за всеки друг мъж на света, а ти се опита да ме убиеш в двора. Това трудно се прощава.

— Какво? — възкликна Брут. — Аз не…

— Знам, Брут.

Брут отпусна рамене и без да каже и дума, седна на един стол. След секунда Юлий седна на мястото си.

— Искаш да продължа да ти се извинявам? Бях бесен. Помислих, че я използваш като… Беше грешка, съжалявам. Какво повече искаш?

— Искам да знам, че мога да ти вярвам. Искам да забравим всичко — отвърна Юлий.

Брут се изправи.

— Можеш да ми вярваш. Познаваш ме. Заради теб се отказах от Първородните. Май забрави за това.

Двамата се погледнаха и на лицето на Юлий се появи усмивка.

— Забеляза ли как парирах удара ти? Ще ми се Рений да ме беше видял.

— Да, беше много добър — саркастично отвърна Брут. — Доволен ли си?

— Мисля, че можех да победя — весело каза Цезар.

Приятелят му се ококори.

— Е сега вече прекали.

Напрежението помежду им изчезна, избледня до далечен спомен.

— Смятам да върна легиона в Рим — каза Юлий, облекчен, че отново има приятел, с когото може да сподели плановете си. Чудеше се дали седмиците след двубоя им бяха наранили Брут така, както бяха наранили него.