Земя на славата [bg]

Кабера сви рамене, но продължи да разпитва:

— И после? Ще се биеш ли за града като Сула?

За момент Юлий потъна в мълчание, очите му пронизваха лечителя.

— Не, приятелю — тихо отвърна той. — После никога няма да получавам назначение, което да зависи единствено от хрумването на Помпей. Като консул ще съм недосегаем. И отново ще съм в сърцевината на събитията.

Кабера знаеше, че трябва да млъкне, но упоритостта му го накара да продължи да пита.

— А след това? Ще оставиш ли Брут да управлява Десети, докато ти пишеш нови закони, които хората няма да разбират? Ще се заровиш ли в карти и мостове, както направи тук?

Рений го сграбчи за рамото, за да го накара да спре, но старецът не му обърна внимание.

— Можеш да направиш много повече от това, ако имаш очи да го видиш — каза той и изкриви лице, когато Рений стисна кльощавото му рамо до болка.

— Ако съм консул — бавно каза Юлий, — ще отведа всички, които обичам, до най-дивите места, които мога да намеря. Това ли искаш да кажа? Че Испания е прекалено спокойна за мен? Знам го. Ще намеря своя път в Рим, Кабера. Боговете слушат по-ясно онези, които им говорят от Рим. Те просто не могат да ме чуят оттук. — Усмихна се, за да прикрие яда си, и усети, че Сервилия го наблюдава иззад рамото на Октавиан. Рений най-после пусна рамото на Кабера и той го погледна намръщено.

Брут заговори, за да заглади нещата.

— Ако започнем да задържаме кораби още тази вечер, колко време ще ни трябва, за да съберем достатъчно, за да преместим Десети?

— Най-много месец — отвърна Юлий. — Вече пуснах слух, че търсим капитани за голям товар. Мисля, че няма да ни трябват повече от трийсет кораба, за да стигнем до Остия. Сенатът никога няма да ми позволи да се приближа до Рим с целия си легион, затова ще ми е нужен лагер на брега. Ще взема златото със себе си при първото пътуване. Имаме достатъчно за това, което съм намислил.

Сервилия ги гледаше как спорят и се карат. Слънцето залезе. Едва обърнаха внимание на пазача, който дойде да запали лампите. Малко по-късно тя си тръгна, за да започне собствените си приготовления. След жегата в стаята нощният въздух в двора я ободри.

Сякаш все още чуваше гласовете им. Пазачите на портата застанаха мирно, щом я забелязаха.

— Наистина ли се връщаме в Рим, господарке? — попита един. Не беше изненадващо, че е чул слухове: някои от най-ценните й информации в Рим идваха от хора, които бяха доста ниско в йерархията.

— Да — отвърна тя.

Мъжът се усмихна.

— Време беше.