Земя на славата [bg]

Сервилия въздъхна. Беше глупава. Сега не беше моментът в живота й, когато да се заплесне по мъж на възрастта на сина си. Несъзнателно прокара ръка по вързаната си коса. Годините й изобщо не си личаха, никак даже. Бяха й казвали, че мъжете могат да я вземат за трийсетгодишна, а не на четирийсетте, за които срамежливо претендираше. Четирийсет и две. Понякога се чувстваше по-стара, особено в града, когато я посещаваше Крас. Понякога се разплакваше без причина, после тъгата изчезваше толкова внезапно, колкото се беше появила. Знаеше, че младият мъж до нея може да има всяко младо момиче в града. Нямаше да поиска жена, която носи по себе си толкова много белези — белези, които никой не можеше да види.

Стисна ръце и едва не смачка венеца. Не се съмняваше, че ако пожелае, може да предизвика страст у него. В сравнение с нея той беше млад и невинен. Щеше да е лесно — и тя осъзна, че част от нея го иска и ще прикани ръцете му върху себе си сред високите треви. Тръсна глава. Глупаво момиче. Изобщо не трябваше да го целува.

Заговори бързо, за да прикрие паузата. Чудеше се дали е забелязал разсейването й и червенината, която беше избила по страните й.

— Не си виждал Рим наскоро, Юлий. Сега има безброй бедни. Армията на робите не остави никого да работи на полето и просяците са буквално като мухи. Помпей поне им придава усещане за слава, макар стомасите им да са празни. Сенатът не се осмелява да го спре за нищо, за да не би тълпата да се надигне и да ги помете всичките. Когато тръгнах, мирът беше доста крехък и се съмнявам нещо да се е подобрило оттогава. Нямаш представа колко са близо до хаоса. Сенатът живее в страх от ново въстание, което да отмъсти за победата над Спартак. Всеки, който може да си позволи, има охрана. Бедните се избиват по улиците и нищо не се прави срещу това. Времената никак не са лесни, Юлий.