Земя на славата [bg]

Юлий се поколеба, после някогашното му безразсъдство взе превес. Беше довел нещата дотук и трябваше да плати цената.

— Стойте тук — спокойно каза Цезар. — Той е най-старият ми приятел и това е само между нас.

Брут стоеше сам в празния двор, в ръката му блестеше един от мечовете на Кавало. Кимна на Юлий, когато той тръгна към него. Юлий за пореден път се поколеба, като забеляза мрачния поглед, с който приятелят му следеше всяко негово движение. Ако се стигнеше до кръвопролитие, не можеше да победи Брут. А дори и да успееше, не би могъл да отнеме живота му.

Брут вдигна блестящото оръжие и Юлий изпразни съзнанието си с някогашната дисциплина, на която го беше научил Рений. Това бе врагът и той можеше да го убие.

Извади меча от ножницата.

— Плати ли й? — попита тихо Брут.

Юлий се опита да превъзмогне кипящия гняв, който го обхвана.

И двамата се бяха учили от един и същи човек и той много добре знаеше, че е по-добре да не слуша, за да не се разсейва. Започнаха да обикалят в кръг.

— Мислех, че знам, но не исках да повярвам — продължи Брут. — Мислех, че няма да ме посрамиш с нея, така че не се притеснявах.

— Няма нищо срамно — отвърна Юлий.

— Има — отвърна Брут и се премести още една крачка вдясно.

Юлий познаваше стила му по-добре, отколкото на всеки друг, но едва успя да парира удара, насочен право към главата му. Беше смъртоносен удар — не като в приятелско състезание. Ядоса се и запристъпва по-пъргаво, краката му стъпваха по-твърдо по земята, сетивата му се изостриха. Така да бъде.

Наведе се и мечът му блесна напред като сребърна стрела — Брут отстъпи, — замахна с режещ удар отстрани, но приятелят му се измъкна ловко и отговори с дъжд от удари.

Отдръпнаха се един от друг. Бяха се задъхали. Юлий стисна лявата си ръка в юмрук — от дланта му капеше кръв. Капките падаха в пясъка и бавно потъваха като лъскави очи.

— Обичам я — каза Юлий. — Обичам и теб… Стига вече! — И с отвращение хвърли меча и застана с лице към приятеля си.

Брут опря върха на меча си в гърлото му и го погледна в очите.

— Всички ли знаят? Кабера, Домиций, Октавиан?

Юлий го гледаше твърдо, стараеше се да не трепне.

— Може би. Не исках да стане така, Брут. Не исках да ни изненадаш.

Мечът беше все още опрян в гърлото му. Юлий стисна зъби. Обзе го спокойствие. Съзнателно отпусна всичките си мускули и зачака. Не искаше да умре, но ако трябваше, щеше да го приеме достойно.

— Това не е просто прищявка, Марк. Нито за мен, нито за нея.

Мечът внезапно се отпусна и искрата на лудост изчезна от погледа на Брут.

— Толкова много неща ни свързват, Юлий… но ако я нараниш, ще те убия.

— Върви при нея. Тя се тревожи за теб — отвърна Цезар, като пренебрегна заплахата.

За един дълъг миг Брут го погледна в очите, после си тръгна и го остави сам в празния двор. Юлий го гледаше как се отдалечава, после разтвори стиснатия си юмрук и трепна от болка. За миг отново го обхвана гняв. Би обесил всеки друг, който се осмели да вдигне меча си срещу него. Нямаше никакво оправдание за това.