Тихият палач [bg]

9.

Джоана Кадър не беше каквато очаквах. Не бях сигурна какво точно си бях представяла, но със сигурност не и дребничката жена с момичешки вид, която плачеше и гледаше с изцъклени от мъка и ужас очи. Беше красива по един деликатен, уязвим начин — като порцеланова кукла, която може да се счупи, ако я бутнеш. Беше облечена с черен клин, ботуши и розов суитшърт с надпис „Колдплей“, който стигаше до коленете й. Носеше множество пръстени и гривни, ноктите й бяха лакирани в тюркоазнозелено, а дългата й сламеноруса коса беше толкова права, все едно я бе гладила с ютия.

— Бяхте ли на концерта им в Бостън? — попитах аз и посочих суитшърта й, а тя сведе към него празен поглед, сякаш не помнеше какво е облякла. — Аз съм доктор Кей Скарпета. Опитвам се да се сетя кога беше концертът. Може би преди две лета.

Небрежното ми споменаване на британската рокбанда и въпросът за концерта им я извадиха от шока. Тази тактика използвах отдавна при хора, които са изпаднали в хистерия. Правех някакво несвързано наблюдение за времето, за дрехите им или за нещо общо помежду ни. Почти винаги работеше. Вече бях привлякла вниманието на Джоана.

— Вие сте лекар? — Тя впи очи в мен и аз изведнъж усетих как ме стиска бронежилетката под ризата, дадох си сметка, че ръцете ми са в ръкавици, а над обувките нося найлонови калцуни.

— Разследвам случая с Джамал, медицинските аспекти. — Бях внимателна, но сигурна в позицията си и почувствах как между нас започна да се заражда доверие.

Тя млъкна и с нотка на облекчение в гласа каза:

— Юли, преди две години. Имахме пропуски за бек стейджа. Никога не ги пропускаме.

Една от спирките на турнето им беше в Бостън, където свириха няколко вечери, и Луси намери билети на втория ред пред централната сцена. Може да сме били на един и същ концерт, дори близо до Джоана и нейния съпруг музикант, всички отнесени от вихъра на рокендрола.

„Нещата се случват за секунди. Пада гръмотевица. Получаваш инфаркт. Оказваш се на неподходящото място в неподходящото време.“

— Вие… Вие видяхте ли Джамал? — попита ме тя. — Какво му се е случило? Бил прострелян?

— Първоначално поне така изглежда. Много съжалявам.

— Така изглежда? Вие не знаете ли?

— Трябва да бъде прегледан. След това ще имам сигурни отговори. — Вече бях до нея, сякаш я вземах под крилото си. Казах й, че съжалявам, но за момента нямам повече информация.

Отново изказах съболезнованията си за ужасната й загуба. Изрекох всички правилни думи, а тя отново се разплака, а Марино точно това искаше да се случи. Отдавна играехме този танц. Аз бях лекарят, който не е тук, за да обвинява или да нанася още щети. Колкото повече той я притискаше, толкова повече тя щеше да се привързва към мен, защото чувстваше, че съм на нейна страна. Знаех точно как да вляза в играта, без да прекрачвам границите на това, което имах право да я питам и да й отговарям. Също така знаех как да бъда полезна, без да казвам и дума.