Реквием за една мръсница
- Автор: Райнов Богомил
- Серия: Эмиль Боев #5
- Год: 1973
- Язык: болгарский
- Жанр: Шпионские детективы
Электронная книга - «Реквием за една мръсница». Краткое содержание книги:
— А! Той е моторизиран — заблязвам, като минавам на следващата снимка, представяща Чарлз Уест в момента, в който възсяда мотоциклета си.
— Докарал е тая стара бракма от Турция и пърпори с нея насам-натам.
— И къде е резиденцията му?
— Живее на Патриарх Евтимий у една старица, сестра на майка му.
— А какви са заниманията му през последните дни?
— Същите: шляе се по кафенетата. В посолството във всеки случай не се е отбивал, ако това имаш предвид.
Той посяга към цигарите ми и запалва с разсеяния вид на човек, който върши съвсем машинално нещо, без дори да го съзнава. Сетне казва, като изхвърля заедно с думите и съответно количество дим:
— Засега това е фигура без значение. Най-банален случай на изтърван хлапак от богато семейство. Един от хилядите скитащи ленивци, дето шляпат по света с босите си крака, понеже смятат, че това е модерно, и понеже скуката и наркоманията не им дават мира.
— Един наркоман не може да намери провизии у нас.
— Е да, но този е намерил Марго.
— Такива като Марго ги има навсякъде… с лопата да ги ринеш.
— Знаеш, че когато човек се влюби, той си въобразява, че неговата Марго е единствена.
— Наркоманите не са твърде силни в любовта.
— Може да не е любов… Приятелство, привързаност, каквото щеш там, но за мен тоя тип е фигура без значение.
— В живота няма фигури без значение. Също както и в шаха.
— Знам това. Но аз говоря в дадения момент.
Дадения момент… Всъщност ние нямаме никаква представа какво се подготвя в дадения момент, ако изобщо нещо се подготвя. Може тоя чорлав и безхарактерен Одисей вече да се е превърнал в инструмент на една операция, за чиито истински цели самият той да няма дори и понятие. А може и цялата ни акция да се окаже добре подготвена хайка в една гора, където всъщност отдавна липсва дивеч, хитроумна засада за ловене на призраци, изобщо излишно прескачане в една територия, която интересува не нас, а майор Драганов.
Ние двамата с Борислав сме свикнали да реагираме на действия безспорни и брутални, толкова брутални, че изискват незабавна намеса. Ние сме нещо като пожарникари, а пожарникарят не се мъкне по улиците, за да гадае ще има ли в тая къща пожар, или няма да има. Но понеже задачата ни е вече възложена и понеже някакво професионално чувство ни подсказва, че пожарът не е изключен, ние обсъждаме още известно време вероятностите за тоя проблематичен пожар, преди да напуснем своята болнична стая.
Оставяме в службата координатите си за в случай, че стане нещо непредвидено, и отскачаме да закусим в „България“. Сядаме на една маса до широката витрина и следим движението на минувачите по булеварда, додето лениво консумираме кренвиршите и бирата си. Късен следобед е, тоест час за разходка, и по тротоара в меката светлина на залязващото слънце бавно дефилират млади хора на двойки или на по-големи групи, бъбрят, смеят се и поглеждат към нас, с което ни поставя в неловкото положение на манекени, рекламиращи от витрината кренвиршите и бирата като вкусна и питателна храна.
Така или иначе, но приятно е, след като си се занимавал с болести и с болни хора, да се огледаш наоколо и да видиш, че си заобиколен от един многолюден, жизнерадостен и здрав свят. „Само няколко дузини са“ — бе казал Драганов. И може би дори наум не му минава, че за него, за Драганов, ограничеността на бройката съвсем не е от значение, понеже той е осъден да се занимава цял живот именно с тия няколко дузини, да прекарва по осем и по десет часа на ден само с тях, да се движи сред техните драми и катастрофи, защото те вече са се превърнали в част от собствения му свят.
— Знаеш ли, Емиле — забелязва Борислав, сякаш отгатнал мислите ми. — Понякога изпитвам някаква малодушна носталгия ей по тоя обикновения, ама съвсем обикновения и съвсем мирния живот… Поисква ми се да съм учител или шеф на кантора, или, да кажем…
— Често ли ти се искат такива неща? — прекъсвам го.
— Не, рядко. Съвсем рядко.
— Тогава не е опасно. Мислех да не си мръднал.
Той не отговаря и наново се заглежда към булеварда.
— На времето — казвам — една вечер седяхме в околийското и пушехме, а Любо ми вика: „В нашето градче, брат ми, някога човек не можеше да се размине от плъхове и във всяка къща имаше по няколко капана от тия, простите, телените. А сега целия град да обиколиш, я намериш един капан, я не. Ние с тебе, брат ми, сме като тия капани: като се свършат плъховете, и ние ще идем на боклука“.