Посредникът
- Автор: Хейг Брайан
- Серия: Шон Дръмънд #6
- Язык: болгарский
- Переводчик: Любомир Николов
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Посредникът». Краткое содержание книги:
Заедно с екзотичната си партньорка Биан Тран Дръмънд тръгва по бързо изстиваща следа, която ги довежда до неочаквани разкрития. Самоубийството се оказва грижливо маскирано убийство, кодираните текстове крият позорна тайна, която може да срути правителството, да изхвърли президента от Белия дом и да провали войната в Ирак.
А по следите на Дръмънд сякаш върви още някой с единствената задача да унищожава всеки свидетел и всяка улика, които биха помогнали за разплитане на коварния възел. Изправен срещу цялата административна, разузнавателна и военна машина на САЩ, непокорният военен юрист трябва да избере между лоялността към армията и дълга към истината.
Това, разбира се, бяха твърде прибързани изводи за първа среща. Но всичко личеше в очите му — като два миниатюрни стиснати задника със стоманени сачми вместо ириси.
Първите думи на Уотърбъри към мен бяха:
— Нямахте никаква работа в апартамента на Даниълс.
— Глупости.
— Тъй ли? Законът забранява на това управление да се меси във вътрешните работи.
— Съобщиха за смъртен случай и аз отидох да видя. Нормално човешко любопитство. — Усмихнах се на Уотърбъри. — Къде пише, че служителите на ЦРУ нямат право да гледат?
Разменихме си изразителни погледи. Не бях в настроение за спечелване на приятели, а и защо да си губя времето с празни любезности, като знаех много добре как ще свърши всичко?
Той посочи куфарчето в скута ми и се усмихна зловещо.
— Да… изнесли сте веществени доказателства от мястото на предполагаемо убийство, Дръмънд. Това е сериозно нарушение на федералните закони.
Обожавам, когато някой идиот почне да ми се прави на адвокат. Повдигнах куфарчето на Даниълс.
— Доказателства? Казвате, че в това куфарче има доказателства?
— Аз… какво?
— Доказателства, мистър Уотърбъри. Заявихте, че в това куфарче има доказателства.
— Не съм казал…
— Сигурен съм, че казахте. — Озърнах се към Филис, която изглеждаше развеселена, и я попитах: — Нали така каза?
— Определено това имаше предвид.
Пак се завъртях към Уотърбъри, който почваше да се изчервява.
— Очевидно разполагате с важни предварителни сведения за съдържанието на куфарчето. — Той ме гледаше мълчаливо и аз продължих: — Следователно нещо в това куфарче е свързано със смъртта на Клиф Даниълс. За пръв път чувам. Леле! Трябва да предам куфарчето на съответните власти.
— Не си играй, Дръмънд. Ще го дадеш на мен.
— Едва ли.
Марк Уотърбъри явно не бе свикнал да оспорват заповедите му и с голямо усилие се удържа да не избухне. Изчерви се, сви юмруци и от ноздрите му изригна глухо сумтене.
— Вие сте политическа фигура, а не полицейски служител — продължих аз. — И тъй като повдигнахте въпроса за правомощията, навярно знаете, че вашата служба е упълномощена да разследва само на военна територия. — Усмихнах се. — Ако ви дам куфарчето, това вече ще е престъпление.
Уотърбъри ме зяпаше с каменна физиономия, сякаш нямаше представа за какво говоря. Знаех как да го размърдам. Отново погледнах Филис.
— Това куфарче трябва да отиде във ФБР. Разбира се, ще уведомя нашите федерални приятели, че разполагате с предварителна информация за онова, което ще открият. — Погледнах го и отбелязах: — Те обожават доказателствата да са придружени с човек, който да обясни какво означават. Така пестят време.
Изправих се, но не излязох.
Макар да беше излишно, Филис подхвърли на Уотърбъри:
— Споменах ли, че Дръмънд е юрист?
Уотърбъри тихичко промърмори нещо. Сигурно искаше да каже колко добър юрист съм.
Погледнах Филис.
— И тъй, ако не ви трябвам повече…
Лицето на Уотърбъри вече не бе зачервено, а уплашено.
— Седнете — каза ми той.
— Не приемам заповеди от теб, мой човек.
— Но от мен приемаш — обади се Филис. — Ако обичаш, седни да изясним положението.
Седнах.
Филис пое топката от мен и се обърна към Уотърбъри.
— Какво има в този компютър?
— Нямам представа.
— Може да знаете подробностите, може и да не ги знаете, но все имате някаква представа, инак нямаше да сте тук.
— Не е ваша работа. — Той се вторачи във Филис. — Наредете на Дръмънд да ми предаде куфарчето.
Филис пренебрегна искането и Уотърбъри почна да се поти. Както казах, не беше умен и очевидно бе загубил напълно чувството си за ориентация в една среда, където границите на властта са размити, а споровете не се решават по устав.
Трябваше обаче да го стреснем още малко. Приведох се напред и посъветвах Филис:
— Не ти трябва да знаеш какво има в куфарчето. Щом веднъж научиш каквото той знае, ставаш съучастничка в престъпен заговор. — Погледнах Уотърбъри. — Проблемът си е негов. Не го оставяй да замеси и теб.
Настана мълчание. Току-що бях произнесъл златната фраза — престъпен заговор — с всичките неприятни отзвуци от „Уотъргейт“ и „Иран-контри“. Нищо не всява по-голям ужас в сърцето на един правителствен бюрократ, а ако се съди по промененото изражение на Уотърбъри, бях бръкнал право в раната. Филис закри устата си с длан, тъй че не знаех дали хапе устни, или се мъчи да удържи смеха си. Що се отнася до Уотърбъри, колкото и да беше глупав, явно притежаваше достатъчно животинска хитрост, за да разбере току-що чутото — последната спасителна лодка се спускаше зад борда.