Планетата на Шекспир
- Автор: Саймак Клиффорд Д.
- Язык: болгарский
- Переводчик: Емануел Икономов
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Планетата на Шекспир». Краткое содержание книги:
— Виждал ли си някога този, който изяжда месото?
— Не, но месото изчезва. Месото плава във вода. Месото, хвърлено в езерото, никога не плава. Трябва да е изядено.
— Сигурно езерото вони така заради твоето месо.
— Не е вярно — протестира Хищника. — Винаги се е разнасяла такава смрад. Дори преди да хвърлям месото. Шекспир е бил тук преди мен и не е хвърлял месо. И той каза, че е воняло още по времето, когато е дошъл.
— Застоялата вода може да мирише много лошо — каза Хортън, — но подобна смрад никога не съм срещал.
— Може да не е истинска вода — предположи Хищника. — По-гъсто е от вода. Тече като вода, изглежда като вода, но не е рядко като вода. Шекспир го нарече супа.
Дълги сенки, протягащи се от групата дървета на запад, бяха пропълзели през бивака. Хищника вдигна главата си и присви очи срещу слънцето.
— Часът на бога почти е настъпил — обяви той. Нека да влезем вътре. Под здравия каменен покрив не е толкова неприятно. Не е като на открито. Все още се чувства, но камъкът филтрира най-лошото.
Вътрешността на къщата на Шекспир бе просто обзаведена. Подът бе покрит с каменни плочи. Нямаше таван — единственото помещение бе отворено до покрива. По средата на стаята се намираше широка маса от камък, а покрай стените имаше каменен нар, висок колкото стол.
Хищника посочи към нара.
— За сядане и за спане. Също място за слагане на неща.
Нарът в задната част на стаята бе отрупан с делви и вази, чудновати предмети, които приличаха на малки скулптури, както и други, за които на пръв поглед не можеха да се намерят имена.
— От града са — рече Хищника. — Неща, които Шекспир донесе от града. Може би са любопитни, но без стойност.
На единия край на масата стърчеше свещ с неправилна форма, закрепена към камъка чрез стеклото се от нея вещество.
— Дава светлина — обясни Хищника. — Шекспир я направи от лойта на месото, което аз убих, така че да я използва за съсредоточаване над книгата. Понякога тя му говореше, друг път той и говореше с помощта на магическата си пръчица.
— Това ли е книгата — запита Хортън, — за която ми каза, че мога да видя?
— Точно така — отвърна Хищника. — Вероятно ще можеш да ми го обясниш. Кажи ми какво е. Питам Шекспир много пъти, но обяснението, което ми дава, не е никакво обяснение. Седя и се измъчвам, за да разбера, а той никога не ми казва. Моля те, кажи ми едно нещо. Защо му е била необходима светлина, за да говори с книгата?
— Това се нарича четене — каза Хортън. — Книгата говори чрез знаците в нея. Трябва ти светлина, за да виждаш, знаците. За да може да говори, необходимо е знаците и да се виждат ясно.
Хищника поклати глава.
— Странни неща — заключи той. — Вие хората сте странна работа. Шекспир е странен. Винаги ми се смее. Не външно, а вътрешно. Аз го обичам, но той се смее. Смее се, така че да изглежда по-добър от мен. Смее се скришом, но ми дава да разбера, че се смее.
Отиде до един от ъглите и вдигна чанта, направена от животинска кожа. Хвана я с една ръка и я разтърси, така че от нея се дочу сухо триене и стържене.
— Костите му! — извика Хищника. — Сега се смее само с костите си. Дори костите му още се смеят. Слушайте и ще ги чуете.
Той раздруса яростно торбата.
— Не чувате ли смеха?
Настъпи часът на бога.
И така бе нещо чудовищно. Въпреки дебелите каменни стени и таван, силата му не бе особено намалена. Още веднъж Хортън изпита усещането, че го хващат и го поставят разголен и уязвим, за да бъде изследван, и този път, изглежда, повече от изследван, направо погълнат. Струваше му се, че въпреки усилията му да се запази същият, става едно с това, което го бе хванало. Почувства как се слива с него, как се превръща в част от него и когато разбра, че нямаше начин да се бори срещу сливането, опита се, въпреки унижението да бъде превърнат в част от нещо друго, да извърши от своя страна някакво изследване и по този начин да разбере какво е това, от което бе станал част. За миг помисли, че е успял. За един-единствен бегъл миг нещото, от което бе погълнат, нещото, в което се бе превърнал, сякаш се разтвори да побере вселената, всичко, което някога е било или е, или ще бъде, и да му го покаже, да му покаже логиката или липсата на логика, предназначението, причината и целта. Но в този миг на познанието човешкото му съзнание се разбунтува срещу последиците от просветлението, ужасено и оскърбено, че може да има подобно нещо, че разкриването на вселената и нейното разбиране би било възможно. Съзнанието и тялото му се затвориха, като предпочетоха да не знаят.
Колко време бе продължило това, Хортън нямаше как да определи. Висеше безжизнен в хватката на нещото и то, изглежда, поглъщаше не само него, но също и представата му за времето — сякаш можеше да управлява времето по собствено желание и за собствените си цели. Мина му мисълта, че ако то бе способно да прави това, сигурно нищо не би могло да му устои, тъй като времето бе най-неуловимата сила във вселената.