Планетата на Шекспир
- Автор: Саймак Клиффорд Д.
- Язык: болгарский
- Переводчик: Емануел Икономов
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Планетата на Шекспир». Краткое содержание книги:
— Строили са така, че да е трайно — каза Хортън. — Това е било някакво постоянно селище или е било предвидено да бъде постоянно. Учудващо е, че сградата, която ти и Шекспир сте използвали, е била разположена надалеч от останалите. Предполагам, че може да е била постройка за пазач, който да наблюдава тунела. Изследвали ли сте тези здания?
— Не и аз — отговори Хищника. — Те ме отвращават. В тях има нещо противно. Несигурно. Да се влезе в някое от тях е като да се влезе в капан, който бих очаквал, че ще се затвори върху ми, така че да не мога да изляза. Шекспир се ровеше в тях и ме изнервяше. Донесе няколко малки предмета, които му харесваха. Но както ти казах, не е разбъркал много. Споменаваше, че трябва да бъдат оставени за други от неговия вид, които разбират от такива неща.
— Археолози.
— Това е думата, която търсех. Не ми идваше на езика. Шекспир каза, че е лошо да се обърква работата на археолозите. Те научават много неща, от които той не научава нищо.
— Но ти каза…
— Само няколко малки предмета. Лесни за вземане. Малки, според него за носене и може би със стойност. Той каза, че не трябва да се плюе на късмета.
— Какво мислеше Шекспир, че може да е това място?
— Минаваха му мисли за различни неща. Най-вече се чудеше над една сериозна мисъл, дали това не е място за престъпници.
— Искаш да кажеш каторжническа колония.
— Доколкото си спомням, не е използвал думата, която изрекохте. Но идеята му бе, че е място, където да се държат тези, които не ги искат никъде другаде. Предполагаше, че тунелът може би никога не е бил предназначен да работи по друг начин, освен в една посока. Никога в две, винаги в една. Така че тези, които са изпратени тук, никога да не могат да се върнат.
— Има някакъв смисъл — каза Хортън. — Въпреки че не е задължително да е така. Ако тунелът е бил изоставен в далечното минало, щял е да бъде без поддръжка дълго време и постепенно би се повредил. Това, което казваш, че не знаеш къде отиваш, когато влизаш в тунела, и че двама души, които влизат в него, биха се появили на различни места, също изглежда погрешно. Системата за случайно транспортиране не е практична. При тези условия широкото използване на тунела би изглеждало неправдоподобно. Нещото, което не мога да разбера, е защо хора като теб и Шекспир са минали през тунелите.
— Тунелите се използват единствено от тези, които нямат какво да губят — обясни щастливо Хищника. — Единствено от тези, които в действителност нямат друг избор. Да отидат на места, на които няма смисъл да се ходи. Всички планетни тунели водят към планети, на които може да се живее. С въздух за дишане. Не твърде горещи, не твърде студени. Не към такива места, които могат да те убият. Но към много безполезни места. Много места, където няма никой и може би никога не е имало.
— Хората, които са построили тунелите, трябва да са имали причина да посещават толкова много планети, дори тези планети, които ти наричаш безполезни. Би било интересно да се разберат подбудите им.
— Единствените, които могат да ти кажат — рече Хищника, — са тези, които са конструирали тунелите. А тях ги няма. Те са или някъде другаде, или изобщо никъде. Никой не знае кои са били или къде да ги търси.
— Но някои от тунелните светове са населени. Имам предвид, населени с хора.
— Това е така, ако дефиницията на хора се разшири и не е толкова придирчива. На много от тунелните планети лесно си навличаш неприятности. На последната, на която бях преди тази, неприятностите не само ти се стоварват лесно, но са и големи.
Вървяха бавно надолу по пътеките, които се виеха между постройките. Гъстият храсталак пред тях избуяваше, за да скрие пътеката. Пътеката завършваше непосредствено от другата страна на врата, която водеше в една от сградите.
— Ще вляза вътре — рече Хортън. — Ако ти не искаш, чакай ме отвън.
— Ще чакам — отвърна Хищника. — Вътре в тях ме полазват тръпки по гърба и ми се повдига.
Вътрешността на постройката бе тъмна. Въздухът бе влажен и с дъх на мухъл, а студът пронизваше до костите. Обзет от напрежение, Хортън усети подтик да напусне, да се потопи отново в слънчевата светлина. Витаеше някаква неопределена отчужденост, чувство като за място, в което човек няма право да бъде, усещане, че се натрапва на нещо, което е трябвало да се държи скрито на тъмно.