Планетата на Шекспир
- Автор: Саймак Клиффорд Д.
- Язык: болгарский
- Переводчик: Емануел Икономов
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Планетата на Шекспир». Краткое содержание книги:
— Предполагам — обади се Хортън, — че го е казал от предразсъдъци. Не можеш да съдиш за нещо, за което не знаеш нищо.
— Да съгласи се Хищника, — Шекспир би постъпил така. Макар да мисля, че ме е лъгал. Мисля, че е използвал магията си. Той притежаваше нещо, което наричаше книга, казваше, че е книга на Шекспир. Тя можеше да му говори. Какво е това, ако не магия?
— Наричаме го четене — поясни Хортън.
— Държеше книгата и тя му говореше. После той и говореше. Поставя малки знаци върху нея със специална пръчица, която има. Питам го какво прави, а той сумти. Винаги сумти, когато го питам. Сумтенето означава да го оставя на мира, да не му досаждам.
— В теб ли е тази негова книга?
— Ще ти я покажа по-късно.
Пържолата бе готова и Хортън седна да яде.
— Добра е — отбеляза той. — От какво животно е?
— Не много голямо — отговори Хищника. — Не е трудно за убиване. Не се опитва да се бие. Единствено трябва да се хване. Вкусно е. Има много животни за месо, но това е най-вкусното от всички.
Никодим пристигна с тежки стъпки по пътеката, хванал здраво кутията с инструментите в ръка. Седна до Хортън.
— Преди да си попитал — рече той, — не съм го поправил.
— Но има ли напредък? — запита Хищника.
— Не знам — отвърна Никодим. — Мисля, че знам как мога да обезвредя силовото поле, въпреки че не съм сигурен. Обаче има смисъл най-малкото да се опита. Най-вече се напрягах да разбера какво има зад това силово поле. Начертах всякакви скици и се опитах да направя диаграми, за да проумея кое за какво служи. Имам вече някакви идеи, но те не струват нищо, ако не мога да премахна силовото поле. А може и да греша за всичко, разбира се.
— Все пак не си обезсърчен?
— Не, ще продължа да се опитвам.
— Това е хубаво — каза Хищника.
Той преглътна последната хапка от олигавеното месо.
— Отивам до извора — извести той, — за да си измия лицето. Когато ям, съм доста немарлив. Искаш ли да те изчакам?
— Не — отвърна Хортън. — Ще отида малко по-късно. Изял съм едва половината от пържолата.
— Моля те да ме извиниш — рече Хищника, като се изправи на крака. Другите двама останаха да седят и го проследиха как се отдалечи с големи подскачания по пътеката.
— Как мина? — осведоми се Никодим.
Хортън повдигна рамене.
— Има някакво изоставено село право на изток оттук. Каменни постройки, обрасли с храсти. От векове никой не е бил там, както изглежда. Нищо, което да показва защо може да са били тук или защо са си отишли. Хищника казва, че Шекспир мислел, че може да е било каторжническа колония. Ако е така, добре са я направили. Като не работи тунелът, няма нужда да се тревожат за бягства.
— Знае ли Хищника що за хора са били тези?
— Не знае. Не мисля, че желае да научи. Липсва му каквото и да е любопитство. Интересува го единствено това, което е тук и сега. Освен това го е страх. Изглежда, миналото го ужасява. Предположението ми е, че са били човекоподобни — без да е необходимо да са били хора, каквито си ги представяме. Влязох в една от постройките и намерих някакъв вид бутилка. Отначало помислих, че е ваза, но предполагам, че е бутилка.
Присегна се, както бе седнал, и подаде бутилката на Никодим. Роботът започна да я върти в ръцете си.
— Груба е — оцени той. — Картините могат да говорят само приблизително. Трудно е да се каже какво представляват. Част от тях изглеждат като надписи.
— Вярно е — кимна Хортън, — но все пак означава, че са имали някаква представа от изкуство. Това би могло да е доказателство за странстваща цивилизация.
— Не са достатъчно добри — възрази Никодим, — за да се приеме, че са притежавали високоразвитата технология на тунелите.
— Нямах предвид, че те са били хората, които са построили тунелите.
— Хищника каза ли нещо друго за това, че ще се присъедини към нас, когато си тръгнем?
— Не. Явно вярва, че ще можеш да оправиш тунела.
— Сигурно е по-добре да не му се казва, но надали ще мога. Никога не съм виждал подобна бъркотия като това контролно табло.
Хищника се върна с клатеща се походка по пътеката.
— Всичко е изчистено — рече той. — Виждам, че си свършил. Хареса ли ти месото?
— Беше чудесно — отговори Хортън.
— Утре ще имаме прясно месо.
— Ще заровим останалото, докато си на лов — каза Хортън.
— Няма нужда да го заравяте. Хвърлете го в езерото. Дръжте си здраво носа, когато го правите.
— Ти това ли правиш с него?
— Естествено — отвърна Хищника. — Най-лесното е. Нещо в езерото го изяжда. Може би се радва, че му хвърлям месото.