Синът на червения корсар

— Нима се интересувате от мен толкова много?

— Вярвам, че вие имахте възможността да се убедите в това. Знаете ли кой съм аз?

— Синът на Червения корсар.

— Познавахте ли моя баща?

Секретарят побледня като мъртвец, но не отвърна.

— Господине — рече графът, — недейте забравя, че сте в мои ръце. Макар и да съм благородник, в жилите ми тече корсарска кръв. Дайте отговор на въпроса ми!

— Да, познавах го — отвърна секретарят.

— Кога се запознахте с него?

— В деня на неговата смърт.

— Кой осъди на смърт баща ми и моряците, които се бяха спасили от корабокрушението?

— Не знам.

— Няма смисъл да опитвате да ме мамите. — Графът скочи на крака. — Това беше маркиз Монтелимар, вашият господар, нали?

— Защо ме питате, след като знаете? — рече секретарят.

Графът обиколи нервно няколко пъти масата, която се намираше в средата на каютата. След това той рязко се обърна към секретаря:

— Баща ми и двамата ми чичовци, Черният и Зеленият корсари, бяха дошли в Америка, за да отмъстят за смъртта на най-стария им брат, който най-предателски беше убит от херцог Ван Гулд. Преди моят баща да напусне Европа, е бил женен за една брабантска княгиня. След моето раждане княгинята починала. След няколко години баща ми се оженил за дъщерята на княз Хара, владетеля на Дарнен. Тя му родила момиченце. Чувал ли сте да се говори за това?

— Да, но не знам нищо със сигурност.

— Когато корабът на баща ми се е разбил на брега на Маракайбо, детето се е намирало между спасените. Така ли е?

— Кой ви е казал това?

— Когато разглеждах един ден документите на баща ми, научих, че съм имал сестра в Америка. Адмирал Морган, който в момента е губернатор на Ямайка и е съпруг на Йоланда, дъщерята на Черния корсар, потвърди това. Сега вие ще ми кажете какво е направил маркиз Монтелимар с това момиче.

Лицето на графа се промени до неузнаваемост. Очите му светеха зловещо.

— Разбрахте ли ме, господине! — извика той и удари с юмрук по масата. — Какво е сторил със сестра ми маркизът? Дошъл съм в Америка да я търся и се кълна в Бога, ще я намеря!

— Успокойте се, господин графе — рече секретарят.

— Жива ли е сестра ми или не?

— Жива е.

— Заклевате ли се в това?

— В честта си.

— Вие спасихте живота на господаря си, господине.

— Нима искахте да го убиете?

— Да… Къде се намира сестра ми в момента?

— Давам ви честната си дума, господин графе, не знам!

— Не ви вярвам — каза заплашително графът. Събеседникът му почервеня от гняв.

— Господин графе — започна възбудено той. — Когато един испански благородник дава честната си дума, никой няма право да се съмнява в нея. Ако не ми вярвате, съм готов да кръстосаме шпагите си!

Граф Вентимилия се хвана за шпагата си, но след кратък размисъл махна ръка от нейната дръжка.

— Нямах право да ви обиждам — рече той. — Като благородник ви се извинявам. Значи вие не знаете къде се намира сестра ми?

— Един ден чух маркиз Монтелимар да казва, че я бил поверил на един от майоралите на тихоокеанското крайбрежие. Дали тя е била дадена в Панама, или някъде другаде, не знам.