Мистериите на Венеция (или Омраза и любов)
- Автор: Тение Г.
- Язык: болгарский
- Переводчик: Симеон Папуров
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Мистериите на Венеция (или Омраза и любов)». Краткое содержание книги:
— Това ще бъде мъчно. Аз не мога да ви обещая това. Марино не ще ми се довери. Сега е нощ, той не ще излезе навън…
Пиетро се спря. Той разгледа развитата мускулатура на убиеца и завърши:
— Той е силен, смел и сръчен.
— Ако той избегне удара на единия, ще падне под тоя на другия — каза Карло, хвърляйки поглед към негъра. — Що се отнася до физическата сила, аз съм като бик, а черният е пъргав като котка.
— Аз ще ви направя едно друго предложение — подзе Пиетро с глух глас, хвърляйки куката на гондолата, която безшумно се допря на брега. — Едно предложение, което ще ви донесе победа без борба. Марино спи. Аз ще ви покажа неговата стая, която е под ръка и вие ще го намерите беззащитен върху леглото му. Вие ще можете да влезете през прозореца, който при тая горещина не ще бъде затворен или ако желаете през вратата.
— Но това е отлично! Разбра ли, Горо?
— Твърде добре! Да, да, твърде добре! — потвърди негърът, хвърляйки хитър и недоверчив поглед.
— Последвайте ме, но вървете тихо и внимавайте никой да не ви види или чуе — пошепна предателят Пиетро, който привърза гондолата си на едно колче на брега и се отдалечи наедно с наемните убийци. Беше към полунощ; дълбоко спокойствие цареше на острова; чуваше се само как малките вълнички се пляскаха весело в брега, като повдигаха и снишаваха рибарските лодки, привързани към него. От време на време някой лунен лъч проникваше между гъстите облаци, за да хвърли за момент светлина върху острова.
— Лошо ще бъде времето утре и следната нощ — мърмореше Пиетро и напредваше по пътя, който пресичаше острова и минаваше пред чудотворната икона на Богородицата, за да стигне до дюната, където бяха разпръснати къщичките на рибарите.
Карло и негърът го следваха предпазливо, щастливи, че пясъкът заглушаваше шума от техните стъпки.
Така нещастието приближаваше към малката къща на Андрея Фарсети, който без да подозира опасността, която заплашваше неговия гост и приятел, спеше спокойно в малката си стая.
В една друга стая, близо до неговата, отпочиваше Анунциата, а тая, която допираше до нея, бе жилището на прислужницата.
За Марино бе определена една малка стая, добре наредена, от другата страна на колибата и бе съвършено отдалечена от тази на хазяина му.
Марино, както всички в къщата, спеше. Приятните сънища, които прехвръкваха около него, го правеха да забрави за няколко часа своята мъка и своя гняв, своите мрачни мисли и своето желание за отмъщение.
Той виждаше в сънищата си очарователната Анунциата; тя плаваше във въздуха над него; тя му шепнеше на ухо интимни и чисто любовни думи и му се усмихваше с една усмивка, така топла, така нежна, така съблазнителна и така мамеща, че сърцето на младежа все по-силно туптеше под гърдите му. Тогава той чу твърде ясно клетвата, която тя му бе дала преди няколко часа; той чу тия думи, които се бяха вдълбали дълбоко в паметта му:
— Обичам те, мой Марино!… Завинаги съм твоя!
Той чувстваше, че стиска ръката на любимата, че я привлича към себе си и обсипва с целувки розовите й устни, с дълги и безкрайни целувки.
После му се стори, че красивият образ внезапно изчезна, че Анунциата му бе грабната, че той се намира в една непозната стая, със зловещ изглед.
Студени тръпки полазиха по тялото му, той потрепери и отвори очи.
В този момент, още полусънен, той забеляза близо до леглото си един чужденец, с вдигната ръка, в която блестеше една кама с тънко острие.
Марино, разсънил се съвършено при близостта на опасността, видя високата фигура, широките рамена и издигнатата ръка на убиеца. Той се хвърли напред, за да избегне удара и стисна с две ръце ръката, която държеше смъртоносното оръжие, с такава внезапност и такава сила, че Карло отстъпи една крачка.
Един бърз поглед, хвърлен към прозореца, му даде възможност да види, че един втори убиец идваше, готов да подпомогне този, с който се бореше.
Горо, негърът, бе подал черната си глава, ослушвайки се в тъмната стая, и с котешка ловкост пазеше равновесие върху рамката на прозореца. Той чу, как Карло изпусна полугласно едно проклятие, но не можеше да различи какво ставаше в тази стая, изпълнена с гъста тъмнина. Той само разбра по шума от борбата, че неговият другар не бе довършил жертвата си така бързо и така лесно, както се хвалеше.
Внезапно небето се проясни за момент и луната освети достатъчно стаята с бледите си и несигурни лъчи, за да може негърът да види това, което ставаше.
Той остана няколко секунди смаян пред сцената, която му се представи.
Голямата физическа сила на този негодник, която досега бе внушавала респект на негъра, бе надмината от тази на Марино.